Разбира се, по това време целият свят получаваше информация за случващото се… и не само нашият свят, при това.
Останалата част от галактиката чу електронния рев на новото оръжие едва когато той допълзя до тях с нищожната си скорост от триста хиляди километра в секунда (старомодните хора и американците все още я изчисляваха другояче — сто осемдесет и шест мили в секунда), — с други думи, със скоростта на светлината.
Армадата на едно-точка-петиците, която по време на излъчването се намираше на петнайсет светлинни години от Земята, по някое време също се сблъска с електромагнитния рев и изчисли, че източник на излъчването е същият вид „разумни“ същества, които едно-точка-петиците имаха заповед да унищожат.
Разбира се, никой на Земята не знаеше това.
От друга страна, никой сред машинно-складираните, нито сред другите раси под хегемонията на големите галактици имаше представа какво точно се е случило в Северна Корея. Затова, когато доловиха врявата на електронното оригване от Земята, те стигнаха до някои логични, макар и погрешни заключения.
Минаха години преди електромагнитният бял шум да стигне до родните планети на въпросните васални раси. И още повече, докато стигне до гънката в потока от тъмна материя, която играеше ролята на дом на най-близкия грозд големи галактици. И им се отрази зле. Всъщност, притежаваше потенциала да им се отрази трагично, дори смъртоносно зле.
Проблемът беше в природата на оръжието, което създателите му наричаха „Тих гръм“.
Повечето човешки оръжия не бяха проблем, защото разчитаха на химически или ядрени реакции. А такива нищожни оръжия не представляваха заплаха за нематериални създания като големите галактици. „Тих гръм“ обаче действаше на различен принцип. Принцип, който представляваше заплаха за част от въоръжението на самите големи галактици. Наистина, не тривиалната ранна версия, която току-що беше извадила Любимия водач от бизнеса, разбира се, а следващите, подобрени разработки, които тези досадни човеци несъмнено щяха да създадат в най-скоро време… ако им се дадеше тази възможност.
А на тях, разбира се, нямаше да им се даде такава. Вече беше насрочена дата за тоталното им унищожение. И когато тя настъпеше, проблемът щеше да се разреши от само себе си.
А това означаваше, по думите на стария Уилям Швенк Гилбърт, когато Ко-Ко обяснява простъпката си на Микадо от едноименната комична опера: „Щом една заповед бъде дадена, тя е все едно изпълнена, следователно е изпълнена наистина“.
До този момент въпросът за заличаването на човешката раса в известен смисъл още не беше окончателно решен. Тоест, макар да бяха дали заповед, големите галактици бяха продължили да наблюдават Земята, в случай че обстоятелствата се променят дотолкова — нещо крайно невероятно, — че те да отменят заповедта си.
Вече не беше така. Вече не виждаха причина да си блъскат главите (стига да имаха глави, които да блъскат) над този конкретен казус.
Затова го изтриха от съзнанието си (или съзнанията си) в полза на по-неотложни и със сигурност по-забавни въпроси. На едни от челните места в списъка бяха: първо — бяло джудже, което беше на път да открадне достатъчно материя от съседния червен гигант, за да се превърне в свръхнова от вид 1а, второ — съобщения от колегите им от други галактики, на които трябваше да се обърне известно внимание, и трето — трябваше да решат дали да отделят още една Билоподобна част от себе си, която да огледа отблизо малката и бързодвижеща се галактика, чиято орбита щеше да я сблъска с тяхната галактика всеки момент — е, в рамките на следващите четири или пет милиона години.
Всичко, което можеше да им напомни за гадната малка планетка, наричана Земя от своите обитатели, беше в дъното на списъка им. Защо да им пука? Всичко това, в края на краищата, не беше нищо ново за големите галактици. През милиардите години, откакто те се бяха превърнали, волю-неволю, в пълновластни господари на тази част от вселената, големите галактици си бяха имали работа с двеста петдесет и четири раси от категорията на земната и бяха унищожили двеста петдесет и една от тях. (На останалите три, чиито престъпления големите галактици сметнаха за простими, беше даден втори шанс.)
Шансът човеците от Земята да станат четвъртата такава раса, беше нищожен.
26.
На прага на мира
А на Земята цареше смут и тревога. Е, смутът беше оцветен в розово, защото трудно биха се намерили такива, които да съжаляват, че Любимия водач — с неговата тайнственост и екзалтирани публични прокламации, и най-вече с едномилионната му армия и ядреното въоръжение — е останал в миналото. Но това не значеше, че не валяха въпроси. С какво право Америка беше унищожила друга държава? И как, по дяволите, го беше направила?