Отговор не дойде. От американското правителство обявиха само, че въпросът се проучвал и че ще бъде направено официално изявление, но не казаха кога. Военни експерти от целия свят си мечтаеха за парченце от разбилия се „Тих гръм“, което да проучат. Не разполагаха с такова, разбира се. От „Тих гръм“ беше останала само мъглица нагорещени до бяло метални частици, която се охлаждаше бързо.
Новинарските канали правеха всичко по силите си. Час след като „Тих гръм“ порази Северна Корея, новинарски хеликоптери от Южна Корея и Япония вече обикаляха над онемялата страна.
Нямаше нищо за чуване, но много за виждане. Камерите им уловиха тълпите, които се щураха из обикновено пустите булеварди на Пхенян, запечатаха и по-малките групи от хора, които стояха безпомощно край авариралите изтребители и бомбардировачи в безполезните военновъздушни бази, и дори още по-малките групи, които се поддаваха на гнева и объркването и стреляха с пушки и карабини по новинарските хеликоптери.
Някои от камерите уловиха и други неща. Други хеликоптери например, които кръжаха далеч от обхвата на хората с огнестрелни оръжия.
Тези други хеликоптери бяха излетели от същите градове като новинарските. Но мисията им не беше да наблюдават. А да информират. Всеки от тях беше снабден с мощен високоговорител, а зад всеки високоговорител имаше по един бивш севернокорейски беглец. Всеки от тях кръжеше над градчето или квартала, откъдето произхождаше беглецът на борда, който се представяше по име и повтаряше следното послание:
— Управлението на така наречения Любим водач свърши. Той ще бъде съден за предателство, злоупотреба с власт и задето едва не умори от глад цяло едно поколение севернокорейци. Севернокорейската армия е разпусната. Запазването й би било лишено от смисъл. Никой няма да ви нападне. Всички войници са свободни да се върнат по домовете си и към мирновременните си занимания. Щедри доставки от храна и други неща от първа необходимост в момента пътуват към вас. От днес нататък всеки гражданин на Северна Корея е подсигурен до живот с достатъчно храна. И накрая, много скоро ще имате правото да избирате с тайно гласуване кой да ви управлява.
И в края на това послание много от бегълците зад микрофоните добавяха, често със сълзи на очи:
— А аз си идвам у дома!
27.
Pax per fidem
Гамини не държа колегите си в неведение. Или поне не повече от тридесет и шест часа, а през това време те — както и останалата част от света — имаха достатъчно неща, които да ангажират вниманието им. Неща не от трудово, а от медийно естество. Обсебени бяха от медиите и техните безкрайни репортажи за навлизащи в страната външни сили, които не срещаха никаква съпротива, а и самите те почти не бяха въоръжени, ако не се броят шоковите палки и звуковите оръжия — чужди войски, навлизащи в доскоро непревзимаемата крепост на Северна Корея под управлението на Любимия водач. Репортажите бяха безкрайни, а още по-безкрайни бяха дискусионните студия, където всякакви коментатори си чешеха езиците с догадки и предположения.
А после, най-накрая, на екраните се появи нещо, което обещаваше да даде някои отговори.
Беше след вечеря. Мира сложи бебето да спи и Ранджит включи за пореден път телевизора. Нададе изненадан вик и я повика.
— Виж — каза той. — Може би най-после ще получим някаква достоверна информация.
На екрана се виждаше японец, застанал зад катедра. Никой не го представи. Мъжът заговори без предисловия.
— Здравейте — поде той. Гласът му издаваше образованост и пълна липса на притеснение пред камерите. — Казвам се Арицуне Меюда и преди време бях посланик на Япония в Обединените нации. Сега заемам длъжност, която вероятно бихте нарекли завеждащ личния състав на онова, което ние наричаме Pax per Fidem. Това е съкратено от Pax in Orbi Terrarum per Fidem, или Световен мир чрез прозрачност. Ние сме отговорни за събитията на Корейския полуостров. Необходимостта от строга секретност породи множество спекулации около тази мисия, както и около това, което я последва. Вече можем да ви дадем някои отговори. Как се стигна до тези събития и какво означават те, ще ви обясни човекът, които ги направи възможни.
Лицето на Меюда изчезна от екрана, заменено от фигурата на висок, загорял от слънцето възрастен мъж. Мира ахна.
— О, Боже — възкликна тя. — Но това е… това е…
Преди да е довършила, Меюда го представи:
— Представям ви генералният секретар на Обединените нации, господин Роонуи Теарии.