Роонуи Теарии прескочи предисловията също като Меюда.
— Най-напред ми позволете — каза той, — да уверя всички вас, че в Корея не е станало нищо нередно или престъпно. Случилото се не беше война за завоевание. Беше наложителна полицейска акция, одобрена с тайно, но единодушно решение на Съвета за сигурност към ООН. За да обясня как се стигна до всичко това, бих искал да изясня един въпрос отпреди няколко години. Мнозина от вас ще си спомнят, че по онова време имаше разгорещени дискусии във връзка с опитите на трите най-силни нации в света — Русия, Китай и Съединените американски щати — да организират конференция на суперсилите с цел да потърсят решение за многото малки войни, които избухваха по целия свят. По мнението на много коментатори случилото се тогава беше нелепо и дори срамно. Всички те бяха заблудени от разпространената версия, че планът се е провалил, защото трите нации не са се разбрали за града, в който да се проведе конференцията. Истината е друга — цялата тази история беше една измама, поднесена на световната общественост по моя молба. Измамата беше необходима, за да прикрие факта, че тримата президенти вече провеждаха строго секретни срещи по един въпрос от неизмерима важност за целия свят. Този въпрос беше как — а също кога и изобщо дали — да се приложи едно ново оръжие, изключително мощно и едновременно с това щадящо човешкия живот, оръжието, което сега всички познаваме под името „Тих гръм“. Причината, довела до това крайно решение, бе, че всяка от трите свръхсили беше научила посредством разузнавателните си агенции, че останалите две са разработили оръжие на същия принцип и бързат да го приведат в бойна готовност. И тримата президенти бяха заобиколени със съветници, които ги убеждаваха, че трябва първи да довършат оръжието и да го използват срещу двамата си противници, разрушавайки икономиките им, и така да се превърнат в единствената суперсила на света. Всеки от тримата президенти отхвърли тази идея, което им прави чест. На тайните си срещи те се споразумяха да предадат „Тих гръм“ на Обединените нации. — Той замълча тържествено за момент. Беше едър и внушителен човек, говореше се, че на младини е бил най-силният мъж на Марупути, миниатюрния остров от Френска Полинезия, където беше роден. После се усмихна. — Направиха го — продължи тържествено той, — и благодарение на това светът ни се размина с един ужасен конфликт с непредвидими резултати.
През цялото време, докато трая речта на генералния секретар, Ранджит и Мира се споглеждаха изумено. Това далеч не беше краят. Имаше още много и забравили за съня, двамата продължиха да гледат и слушат. Слушаха близо час — толкова продължи речта на генералния секретар Теарии, и после няколко пъти по толкова, докато политически коментатори от целия свят тълкуваха и предъвкваха всяка негова дума. А когато най-после отидоха да си легнат, Мира и Ранджит още не бяха проумели докрай смисъла на казаното.
— Значи Теарии е организирал този Pax per Fidem — каза Ранджит, докато си миеше зъбите, — с представители на двайсет различни страни…
— Всичките неутрални — добави Мира откъм леглото, което оправяше за лягане. — И не само неутрални, а островни нации до една, твърде малки, за да са заплаха за когото и да било.
Ранджит изплакна устата си, мислейки трескаво.
— Предвид резултата — отбеляза той, като си бършеше лицето с кърпа, — идеята май не е била толкова лоша, не мислиш ли?
— Има такова нещо — съгласи се Мира. — Пък и Северна Корея открай време беше заплаха за световния мир.
Ранджит погледна отражението си в огледалото.
— Уф — изсумтя накрая. — Ако Гамини ще идва, по-добре да побърза.
Когато Гамини наистина дойде, той донесе цветя за Мира, гигантска китайска дрънкалка за бебето, бутилка корейско уиски за Ранджит и изобилие от извинения.
— Извинявайте, че се забавих толкова — каза той и целуна Мира по бузата, а Ранджит прегърна силно. — Не исках да ви държа в напрежение, но бях в Пхенян с баща си — искахме да се уверим, че всичко върви както трябва, а после трябваше да прескоча и до Вашингтон. Президентът ни е много ядосан.
Ранджит свъси вежди.
— Сега е ядосан? Какво, не е искал да нападате ли?
— Не, не. Нищо подобно. Работата е там, че близо до границата в един участък с неравен терен е имало американски и южнокорейски отбранителен инвентар, който е заминал със севернокорейския. — Той сви рамене. — Не можеше да се избегне. Онзи наглец Любимия водач беше струпал някои от най-гадните си играчки на самата граница, а не можехме да рискуваме и да пропуснем нещо. Президентът разбира това, но се е намерил някакъв глупак да му гарантира, че никаква американска собственост няма да пострада. А стана така, че смъртоносна техника на стойност четиринайсет милиарда долара предаде Богу дух. Рандж, няма ли да отвориш най-после бутилката?