Ранджит, който зяпаше приятеля си с нескрито изумление, побърза да отвинти капачката, а Мира се разтича за чаши. Докато наливаше от уискито, той попита:
— Това значи ли, че ще си имаш неприятности?
— О, нищо страшно. Ще му мине. А, и докато не съм забравил, даде ми нещо за теб.
Нещото се оказа плик с официалния печат на Белия дом. Когато всички взеха чашите си и Ранджит отпи от своята — при което лицето му се изкриви, — той отвори плика. В писмото пишеше:
„Скъпи г-н Субраманиан,
От името на американския народ ви благодаря за службата. Сега обаче трябва да ви освободя от настоящия ви пост с молба да приемете още по-важна задача, която, боя се, е свързана с още по-голяма секретност.“
— Подписа го собственоръчно, между другото — заяви гордо Гамини. — Не използва печат или нещо подобно. Видях го с очите си.
Ранджит остави недопитата си чаша, която щеше да си остане недопита завинаги, и полюбопитства:
— Гамини, каква част от цялото това представление е под лично твоя режисура?
Приятелят му се засмя.
— Под моя ли? Няма такова нещо. Аз съм момче за поръчки на баща ми, нищо повече. Той ми казва какво да правя и аз го правя. Като онази мобилизация в Непал.
— За която исках да те питам, между другото — вметна Мира, като душеше тактично уискито, без да отпива. — Защо Непал?
— Ами, по две причини. Първо, техните прадядовци са служили в британската армия — наричали ги гурки — и били кажи-речи най-коравите и способни войници на нейно величество. Но най-важното — виж ги как изглеждат. Непалците не приличат нито на американци, нито на китайци, нито на руснаци, нито на някой друг, когото севернокорейците са научени да мразят още от люлката. — Подуши уискито, въздъхна и остави чашата си. — Те са като теб и мен, Рандж — добави той. — Основната причина да бъдем полезни на Pax per Fidem. Е, какво ще кажеш, Рандж? Ще успея ли да мобилизирам и теб тази вечер?
— Първо ни кажи повече подробности — побърза да се намеси Мира, преди съпругът й да е реагирал. — Какво ще искате от Ранджит?
Гамини се ухили.
— Е, не е онова, което бихме ти предложили преди години. Тогава смятах, че можеш да ми помогнеш в работата за баща ми. Но тогава ти не беше известен.
— А сега? — подсказа Мира.
— Ами, ще трябва да го обсъдим — призна Гамини. — Ще работиш за съвета и те вероятно ще искат да говориш от тяхно име на пресконференции, изобщо да пропагандираш идеята за Pax per Fidem на света…
Ранджит изгледа приятеля си с театрално смръщени вежди, макар и не докрай театрално.
— Не трябва ли да знам малко повече за тази история, щом ще я пропагандирам?
Гамини въздъхна.
— Добрият ми стар Ранджит — поклати глава той. — Надявах се, че ще получиш просветление и ще се запишеш веднага, но… понеже ти си си ти, нямаше начин да не попиташ за подробности. Затова съм ти донесъл някои неща за четене.
Бръкна в куфарчето си и извади дебел плик с документи.
— Приеми го като домашна работа, Рандж. Най-добре ще е да прочетете тези неща — и двамата, — да ги обсъдите още тази вечер, а утре ще дойда да ви изведа на закуска и ще поставя големия въпрос.
— И какъв е този въпрос? — попита Ранджит.
— Как какъв, дали ще ни помогнеш да спасим света. Ти какво си мислеше?
Същата вечер Наташа получи по-малко време за игра от обичайното и нададе няколко писъка, колкото родителите й да разберат, че е забелязала разликата, но след две минути вече спеше и двамата се върнаха към домашното си.
Имаше два комплекта документи. Единият беше нещо като предложение за конституция (така поне предположиха Мира и Ранджит) на страната, която поредица от диктатори бяха назовавали Северна Корея. Мира и Ранджит го изчетоха внимателно, но в по-голямата си част документът се състоеше от процедурни текстове — по подобие на американската конституция, която и двамата бяха изучавали в училище. Е, не съвсем като американската. В този документ се съдържаха няколко параграфа, които не приличаха на ничия конституция. Единият постановяваше, че страната не може да обявява война при никакви обстоятелства — това звучеше повече като японската конституция след Втората световна, която американците им бяха написали. Следващият едва ли го имаше в която и да било конституция — в него се описваха някои доста странни методи за подбор на държавната администрация и всички те бяха свързани с компютри. Трети параграф постановяваше, че всяка институция в страната — не само законодателната и изпълнителната власт на всички нива, а също образованието, научната дейност и дори религиозните институции — трябва да осигури достъп на външни наблюдатели до цялата си дейност без изключение. („Сигурно това е «прозрачността», за която говореше Гамини“ — отбеляза Ранджит.)