Другият документ засягаше по-конкретни неща. Описваше как генералният секретар, в условия на максимална секретност, се е заел да състави двайсетчленния независим съвет, който да управлява Pax per Fidem. Пак там бяха изредени членовете на съвета — от Бахамите, Бруней и Куба до Тонга и Вануату (Шри Ланка беше предпоследна в азбучния списък). Имаше и повече подробности за концепцията на прозрачността. В името на тази „прозрачност“ Pax per Fidem беше натоварен да учреди независим инспекторат, който също да работи на принципа на прозрачността.
— Май точно в този „инспекторат“ ще работиш и ти — предположи Мира, когато угасиха лампите.
Ранджит се прозина.
— Може и така да е, но искам да получа по-ясна представа за бъдещата си работа, преди да дам съгласието си.
На следващата сутрин Гамини се постара да отговори на всичките им въпроси.
— Говорих с баща си по въпроса с точно колко свобода ще разполагаш. С доста, оказва се. Според него ще можеш да ходиш навсякъде в Pax per Fidem и да се интересуваш от всичко, което правим, без нещата, които се отнасят до „Тих гръм“. Няма да знаеш с колко оръжия разполагаме или какво планираме да правим с тях — до тази информация ще имат достъп единствено членовете на съвета и никой друг. Но всичко останало ще бъде на твое разположение. Ще можеш да присъстваш на повечето съвещания на съвета, ще можеш и да им докладваш за всички евентуални нередности, които си забелязал.
— А ако забележи нещо нередно и го докладва — обади се Мира, — а съветът не направи нищо по въпроса?
— Тогава ще има правото да го изнесе пред световната преса — отвърна без замисляне Гамини. — Това е в основата на идеята за прозрачността. Е, какво ще кажеш? Имаш ли още въпроси, преди да решиш?
— Няколко — спокойно каза Ранджит. — Този съвет. Те се срещат, нали така? За какво си говорят на тези съвещания?
— Ами, предимно обсъждат различни варианти. Не може просто така да смениш управляващия режим на една страна. Първо трябва да си сигурен, че след промяната населението ще запази жизнеспособността си като общество. Научихме това в Германия след 1918-а и в Ирак след 2003-та. И въпросът не е само да се осигури храна на хората, да се възстанови възможно най-бързо електроподаването и да се създаде действаща полиция, която да предотврати мародерството и прочие проблеми. Не, трябва да им се даде шанс да излъчат свое собствено правителство. А и опасностите далеч не свършват със Северна Корея, както знаете. Все още има много дребни конфликти и войнолюбство по целия свят, които съветът държи под око.
— Чакай малко — намеси се Мира. — Да не би да казваш, че смятате да приложите „Тих гръм“ и на други места по света?
Гамини я изгледа с топла усмивка.
— Скъпа Мира — каза той, — как изобщо ти хрумна, че ще спрем със Северна Корея?
А после, видял потресените им физиономии, Гамини се направи на обиден.
— Какво толкова? Нямате ни доверие, така ли?
Отговори му Мира — или по-скоро реагира на думите му, защото онова, което каза, не беше пряк отговор на въпроса му.
— Гамини, чел ли си „1984“? Тази книга е публикувана в Англия някъде в средата на двайсети век и е написана от Джордж Оруел.
Гамини май наистина се засегна този път.
— Чел съм я, естествено. Баща ми е голям почитател на Оруел. Какво, смяташ, че приличаме на Големия брат? Не забравяй, че генералният секретар получи единодушната подкрепа на Съвета за сигурност за всичките ни действия!
— Не това имам предвид, скъпи ми Гамини. Спомних си как Оруел разделя света в книгата си. Има само три сили, защото са покорили всички останали. Океания, зад която Оруел скрива Щатите; Евразия — това е Русия, по онова време Съветският съюз; и Истазия. Китай.
Сега вече Гамини сериозно се подразни.
— Хайде стига, Мира! Не мислиш наистина, че страните, които създадоха Pax per Fidem, ще се опитат да си поделят света, нали?
И този път Мира отговори на въпроса с въпрос:
— Нямам представа какво планира всяка от тях, Гамини. Надявам се, че не е подялба на света. Но ако това планират, кой би могъл да ги спре?
И после Гамини си тръгна — все още приятел, много близък приятел, но вече приятел, когото нямаше да виждат често.
— Е — обърна се Ранджит към жена си, — какво ще правим сега? Президентът ме уволни от тукашната ми работа. Аз отказах новата работа, която ми предложи той… и Гамини. — Смръщи замислено чело. — Бащата на Гамини също е искал да я приема — добави. — Едва ли ще му стане много приятно, че съм отказал. Чудя се дали предложението от университета още е в сила.