28.
Полагане на основите
Каквито и недостатъци да приписваха на д-р Дхатусена Бандара, отмъстителността не беше сред тях. Университетът щеше да се радва да посрещне д-р (пък макар и само почетен) Ранджит Субраманиан като редовен преподавател, като назначението му (следователно и заплатата) щели да бъдат уредени веднага, а колкото до същинската преподавателска работа — нея докторът можел да започне, когато реши. Нещо повече, университетът би се радвал да назначи на работа и д-р (този път не почетен, а съвсем истински) Мира де Сойза Субраманиан. Разбира се, нито титлата, нито заплатата й щяха да бъдат като тези на съпруга й, това се разбираше от само себе си. Но все пак…
Все пак се връщаха в Шри Ланка!
И да се беше подразнил президентът на Съединените щати заради отхвърленото предложение за работа, не го показа с нищо. Нито той, нито някой друг. Ранджит събра малкото си лични вещи от офиса — е, помогна му един служител по поддръжката, който случайно беше и служител от сигурността. Накараха го да върне и всичките си пропуски и баджове. Но никой не дойде да ги притеснява в апартамента им, нито на летището, нито на самолетите, които смениха. А Наташа изтърпя пътуването в бебешкото си столче помежду им, без да заплаче нито веднъж.
Разбира се, мевроу Ворхулст ги чакаше на летището в Коломбо, защото беше очевидно, че ще е най-добре отново да отседнат в нейния дом.
— Само докато си намерим апартамент — изтъкна Мира, потънала в прегръдките на едрата жена.
— Колкото е нужно, не се притеснявай — каза мевроу Ворхулст. — Йорис настоява.
Имаше нещо странно в университетските зали, откри Ранджит. По времето, когато най-съкровеното му желание беше да се измъкне от тях, те му се струваха задушаващо малки. Не и сега, когато се беше превърнал в новоизлюпен преподавател, който никога през живота си не беше заставал зад катедра. Сега стаята му се струваше като огромна съдебна зала, претъпкана с млади мъже и жени, които са там, за да го съдят. Очите им не го изпускаха нито за миг, ушите им бяха наострени за всяка безценна дума, която д-р Субраманиан би споделил с тях за тайните на математиката.
Проблемът не беше само в това как да нахрани това гнездо от гладни пиленца. А с какво да ги нахрани. Когато от личния състав на университета го посрещнаха с широко отворени обятия, щедро му предоставиха и свободата сам да избере темата на курса си.
А той нямаше представа какво да избере.
Ясно му беше, че има нужда от помощ. Дори се бе надявал да я открие при д-р Давоодбхой, проявил такова невиждано снизхождение по въпроса с откраднатата парола.
Той все още работеше в университета. Нещо повече, благодарение на естествени процеси като смърт и пенсиониране, се беше придвижил едно-две стъпала нагоре по йерархичната стълбица. Въпреки това, когато Ранджит се обърна за помощ към него, д-р Давоодбхой нямаше кой знае какво да му предложи.
— О, Ранджит — каза той. — Мога ли все още да те наричам така? Знаеш как е. Нашият малък университет няма много световноизвестни звезди. От личен състав много държаха да те привлекат, но истината е, че нямат идея какво да правят с теб. Ти нали знаеш, че преподавателската работа не е задължителна? Нямаме много колеги, които да се занимават само и единствено с научна работа, но и това е възможност.
— Ха — смотолеви Ранджит. Замисли се, после каза: — Сигурно бих могъл да се заема с някоя от прочутите стари загадки на Риман, Голдбах, Колац…
— Несъмнено — кимна Давоодбхой. — Но моят съвет е да не се отказваш от преподаването, докато не опиташ как е. Искаш ли да ти уредим няколко кратки курса? Колкото да понатрупаш малко опит. — А когато Ранджит стана да си ходи, прехвърляйки идеята в главата си, Давоодбхой добави: — А, и още нещо, Ранджит. Ти беше прав за Ферма, а аз грешах. Не ми се случва често да казвам това. И е доказателство, че на преценката ти може да се разчита.
Приятно беше да знае, че ректорът разчита на преценката му. Самият той обаче не беше сигурен, че може да разчита на себе си. Първият му курс беше на тема основи на теорията на числата.
— Идеята е да ги запозная накратко с предмета — обясни той на Давоодбхой, който веднага задвижи университетската машина. Курсът щеше да продължи шест седмици със студенти от всички курсове, включително и последния, а големината на групите нямаше да надхвърля двадесет и пет души.