В интерес на истината, темата на курса не беше занимавала сериозно Ранджит откакто се беше запалил по теоремата на Ферма. Затова той прерови университетската библиотека за подходящи текстове, по които да готви лекциите си, като се опитваше да върви поне с десетина страници пред удивително умните и притеснително съобразителните студенти, които се бяха записали за неговия курс.
За жалост, те бързо разбраха какво прави той и Ранджит призна на Мира:
— Отегчавам ги. Могат да прочетат материала в учебниците и без мен.
— Глупости — възрази тя като вярна съпруга. Но после, когато Ранджит й предаде някои от почтителните, но далеч неентусиазирани коментари на студентите, тя се замисли. — Разбирам — каза накрая. — Може би трябва да се стремиш към по-личен контакт с тях. Защо не им покажеш някои от онези аритметични трикове с двоичната система?
И поради липса на по-добра идея Ранджит го направи. Показа им руското умножение и броенето на пръсти, както и другия трик с възможните комбинации ези-тура на неизвестен брой монети — този път използва истински монети и накара студентите да му вържат кърпа на очите, докато един от колегите им покриваше част от монетите. Мира се оказа права. Студентите се забавляваха искрено. Поискаха да им покаже още трикове и Ранджит отново се зарови в библиотеката, където откри стар наръчник за математически игри и загадки на Мартин Гарднър, благодарение на който изкара шестте седмици по най-добрия начин.
Или поне той си мислеше така.
А после д-р Давоодбхой го покани да си поприказват.
— Надявам се, че нямаш нищо против, Ранджит — поде той и сипа шери в две чаши, — но от време на време, особено когато пробваме нещо ново, се обръщаме за коментар към самите студенти. Тъкмо разглеждах анкетните им листове за твоя семинар.
— Ха — смотолеви Ранджит. — Надявам се, че са останали доволни.
Ректорът въздъхна.
— Боя се, че не е точно така — каза той.
И наистина не бяха съвсем доволни, призна Ранджит същия ден по време на вечеря.
— Според някои съм ги занимавал с фокуси вместо с математика — съобщи той на жена си и на мевроу Ворхулст. — А почти всички пишат, че лекциите ми били като извадени от учебник и това не им допада.
— Но аз мислех, че триковете са им харесали — отбеляза разочаровано мевроу Ворхулст и се намръщи.
— В известен смисъл да, харесаха им… но пишат, че са имали други очаквания, когато са се записали за курса. — Ранджит обели унило един портокал. — Сигурно са прави. Просто не знам какво точно искат.
Мира го потупа по ръката и взе предложеното й резенче.
— Е — каза тя, — нали това беше основната цел на курса? Да провериш дали форматът ще работи. Явно не се е получило, значи ще опиташ нещо друго. — Изтри портокаловия сок от устата си, наведе се и целуна Ранджит по челото. — Хайде да изкъпем Таши, а после може да поплуваме в басейна, за да си повдигнем настроението, какво ще кажеш?
Така и направиха. И настроението им наистина се оправи. То, като се замисли човек, кажи-речи всичко в дома на Ворхулст беше в състояние да ти оправи настроението. Прислугата видимо се гордееше с присъствието на знаменития гост, а и до един бяха луднали по Наташа. Вярно, Мира все още търсеше упорито апартамент, в който тримата да се пренесат, но засега не беше харесала нищо. Някои изглеждаха обещаващи на пръв поглед, но мевроу Ворхулст услужливо посочваше скритите им недостатъци — лош квартал, далеч от университета, твърде малки или твърде тъмни стаи и прочие. О, един апартамент можеше да има десетки недостатъци, които да го направят неподходящ за семейство Субраманиан и Беатрикс Ворхулст ги изтъкваше неуморно.
— Разбира се — каза Мира на съпруга си преди лягане една вечер, — тя просто иска да останем и това е в основата на всичко. Йорис го няма и тя е самотна.
Ранджит се прозина сънено.
— Мда. Е, има и по-лоши неща от това да останем тук.
Което си беше вярно. В дома на Ворхулст всяко тяхно желание се изпълняваше, при това на изключително приемлива цена. Ранджит всякак беше умолявал мевроу Беатрикс да приеме някакви пари срещу разходите, свързани с присъствието им. Тя отказа. Отказа мило, но категорично.
— Какво пък — каза Ранджит на Мира същата вечер, докато се излежаваха край басейна. — Щом й доставя удоволствие да ни глези, защо да я лишаваме от него?
Де и външният свят да беше толкова приятен, мислеше си Ранджит. Въпреки случилото се в Корея, планетата все още носеше грозните белези на малки войни и актове на насилие. Веднага след „Тих гръм“ войнолюбците прекратиха за кратко размахването на оръжия, докато чакаха със затаен дъх дали те няма да са следващите. Не бяха. „Тих гръм“ не се повтори и месец по-късно войните и тероризмът извън Корея се върнаха към нормалните си темпове.