Седнал на ръба на басейна в градината на Ворхулст и потопил крака във водата, Ранджит ги гледаше с широка усмивка. Свикнал беше да не скача да спасява дъщеря си всеки път, когато главицата й потънеше за миг под повърхността.
— Ще изплува и сама, ще видиш — уверяваше го Мира и Таши наистина го правеше, неизменно. — Пък и нали съм до нея.
По-късно, когато подсушеното момиченце си играеше доволно с пръстите на краката си в преносимата кошарка до басейна, а майка й четеше, смръщила вежди, последните новини на личния си екран, Ранджит се размърда и погледна над рамото й. Както можеше да се очаква, новините не бяха добри. Кога ли са били, като си помислиш?
— Добре би било да се случи и нещо хубаво за разнообразие — каза замислено той.
Случи се и името му беше Йорис Ворхулст. Ранджит се прибра след поредния ден в малкия си кабинет в университета, прекаран в чудене как по-точно да си заработи заплатата, и още от вратата го посрещна смях. Овладяното алтово кискане несъмнено принадлежеше на мевроу Ворхулст, не толкова овладяното кикотене беше на собствената му скъпа съпруга, а баритоновият смях беше на…
Ранджит хукна към верандата, откъдето се чуваше смехът.
— Йорис! — извика той. — Тоест д-р Ворхулст! Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя!
И щом го каза, разбра, че наистина е така. От доста време си мечтаеше да поприказва с някого като стария си преподавател по астрономия — не, не с някого като него! Точно с него! Със същия онзи Йорис Ворхулст, чиито лекции бяха единствените в студентския живот на Ранджит, които той беше чакал с нетърпение. И който — с малко късмет — би помогнал на Ранджит да разреши собствените си преподавателски проблеми.
Първото, което уточниха, беше обръщението. Никакво „д-р Ворхулст“ повече.
— В края на краищата — каза Йорис, — сега сме колеги, нищо че аз съм в продължителен отпуск покрай работата си върху Небесната кука.
Което, разбира се, насочи разговора към космическия лифт. Всички искаха да знаят как върви строежът и докъде са стигнали. Всичко вървяло много добре, увери ги той.
— Вече започнахме работа по основния кабел. Опънем ли го веднъж, ще можем да го укрепим и тогава нещата наистина ще се раздвижат, защото ще транспортираме материали до ниска околоземна орбита посредством самия елеватор вместо с проклетите ракети… Не, не — побърза да добави той, — не че не вършат страхотна работа. Проектът напредва толкова бързо, защото има подкрепата на всички големи момчета. Русия, Китай, Америка — пренасочили са почти изцяло космическите си програми към построяването на лифта. През последните два месеца само с това се занимаваме — правим инспекции на всичките им ракетни площадки. — Подаде чашата си за още. — И вече са започнали работа по наземния терминал на югоизточния бряг. Затова съм в Шри Ланка днес — трябва да ида там и да подготвя доклад за тримата президенти.
— Така ми се ще и аз да го видя — каза с копнеж в гласа Ранджит.
— И ще го видиш. Както и всеки друг от стария ми курс по астрономия, стига да пожелае. Но сега няма нищо за гледане. Има само двестатина тежки земекопни машини, които работят едновременно, и близо три хиляди строителни работници, които се пречкат един на друг в краката. След няколко месеца обещавам да отидем заедно и да разгледаме площадката. Пък и засега всичко е строго секретно — американците май ги е страх, че боливийците или източните островитяни, или друг някой ще им открадне идеята и сам ще си построи небесна кука. Няма да те пуснат без документ за най-висок достъп до класифицирана информация.
Ранджит отвори уста да увери бившия си преподавател, че едва ли има друг човек на Земята, който да е минал успешно през повече проверки за надеждност, но се спря, чудейки се дали статутът му не е бил отменен. Ворхулст вече питаше:
— Ами ти, Ранджит? Освен че си открил доказателството на Ферма и си се оженил за най-хубавата специалистка по изкуствен интелект в Шри Ланка, какво ново около теб?
Оказа се, че Йорис Ворхулст е чул доста за приключенията на бившия си студент и иска да научи още. Откараха в приказки, докато стана време за вечеря. Ранджит не искаше да моли за помощ пред всички, а и разговорът се насочи към световните новини, които леля Беатрикс следеше редовно.
— Пращат в Китайско море баржи, натоварени със стари танкове, самонасочващи се ракети и прочие неща от въоръжението на Северна Корея и ги изхвърлят във водата — уведоми тя сътрапезниците. — Уж така щели да създадат изкуствени рифове, където рибата да се размножава. А в един репортаж показаха нещо като гилотина, като онези от времето на Френската революция, само че висока колкото пететажна сграда, с която нарязват междуконтиненталните им балистични ракети. Предполагам, че предварително източват горивото и изваждат бойните глави.