Ранджит знаеше, че успехът на мисията до голяма степен се дължи на сериозната предварителна подготовка. Седмици преди нападението двата оцелели американски самолетоносача били натоварени с всичко необходимо, като запасите били осигурени най-вече от Русия и Китай. След като подготовката приключила, самолетоносачите потеглили за Мексиканския залив — на „тренировъчна мисия“, — а всъщност били готови да окажат спешна продоволствена помощ веднага щом утихне ехото от атаката на „Тих гръм“. Дори Мира трябваше да признае, че организацията е била на ниво.
Тримата се наслаждаваха на ленива неделна закуска в градината. Ранджит подготвяше поредната си лекция на един от персоналните компютри, Мира следеше новините на друг, а Наташа, почти дванайсетгодишна, упражняваше кроула си в басейна. После Мира вдигна глава и въздъхна.
— Изглежда са на път да подпишат споразумение — съобщи тя на съпруга си. — Кения, Египет и другите страни, които зависят от водите на Нил.
Той я погледна с усмивка.
— Надявах се, че ще се стигне дотук — каза той. Всъщност преди повече от половин година почти се беше заклел, че ще стане така, когато двете основни спорещи страни бяха мобилизирали немалките си по численост и мощ армии и ги бяха пратили да се гледат страшно през границата. Пак тогава Съветът за сигурност на ООН ги беше удостоил с едно от красноречивите си предупреждения.
— Явно вече вземат на сериозно Съвета за сигурност. „Тих гръм“ не е шега работа — отбеляза замислено Мира.
Ранджит доказа интелигентността си като съпруг, въздържайки се от коментари в стил „Нали ти казах“. Ограничи се до следното:
— Радвам се, че са стигнали до съгласие. Слушай. Какво ще кажеш, ако следващият ми курс е върху хипотезата на Колац?
Мира го погледна стъписано.
— Не помня да съм чувала за такава хипотеза.
— Нищо чудно — подсмихна се Ранджит. — Повечето хора не са. Старият Лотар Колац така и не получил полагащата му се известност. Ето, ще ти покажа. — Обърна екрана, така че и двамата да го виждат. — Вземи кое да е число с не повече от две цифри. Е, системата работи и с големи числа, но отнема много време. И така, намисли ли си?
— Ами, нека е осем, да речем — каза Мира.
— Става. А сега го раздели на две и продължи да делиш, докато не стигнеш до последния възможен отговор, който е цяло число.
— Осем, четири, две, едно. Това ли имаш предвид?
— Да. Изчакай да ги запиша на компютъра… готово. Ще наречем това първото правило на Колац — когато числото е четно, го делиш на две, докато стигнеш до последното възможно цяло число. А сега си избери нечетно.
— Ами… пет?
Ранджит въздъхна.
— Добре, ще се придържаме към лесните. А сега прилагаме правило номер две. Ако числото е нечетно, умножаваме го по три и добавяме едно.
— Петнайсет… шестнайсет — пресметна Мира.
— Така. Стигнахме до четно число и прилагаме първото правило. Нека го запиша.
Ранджит бързо написа осем, четири, две, едно до първата колона от цифри и Мира вдигна вежди.
— Ха. На мен ми изглеждат еднакви.
Ранджит се усмихна широко.
— Точно в това е номерът. Вземаш кое да е число, без значение колко е голямо, и прилагаш двете правила. Делиш го на две, ако е четно, умножаваш по три и прибавяш едно, ако е нечетно. И всеки път получаваш резултат едно. Дори ако си намислиш голямо число… чакай, нека ти покажа.
Той вкара някакви инструкции от клавиатурата и после въведе начално число двадесет и седем. Прилагайки двете правила, компютърът изписа на екрана:
„81… 82… 42… 123… 124… 62… 31… 93… 94… 47… 141… 142… 71… 213… 214… 107…“, докато Ранджит не го изключи.
— Виждаш ли как числата подскачат нагоре-надолу? Интересно е да ги наблюдаваш, а понякога числата стават много големи — в Карнеги Мелън са експериментирали с числа с петдесет хиляди цифри — но рано или късно винаги се получава едно.
— Ами да — спокойно каза Мира. — Логично е.
Ранджит я погледна разгорещено.
— Ние, математиците, не се занимаваме с онова, което е очевидно по интуиция. Ние искаме доказателство! През далечната 1937-а старият Колац формулирал хипотезата си за всички числа, от едно до безкрайност. Но още никой не я е доказал.
Мира кимна разсеяно.
— Звучи интересно. — После вдигна ръка да заслони очите си, погледна към басейна и извика: — По-добре си почини, Таши! Ще се преумориш.