Ранджит стана да подаде хавлия на дъщеря си, но току поглеждаше към Мира. Накрая се престраши да попита:
— Мира? Изглеждаш ми разсеяна. Нещо не е наред ли?
Тя го погледна с усмивка, после се разсмя с глас.
— Да не е наред? Не, Ранджит, тъкмо напротив. Е, още не съм ходила на лекар, но мисля, че пак съм бременна.
31.
Небесната кука
За Мира де Сойза Субраманиан грижите за второто бебе бяха дори по-леки и приятни, отколкото за първото. Съпругът й вече не се прибираше депресиран заради работа, в която не открива удовлетворение. Студентите го харесваха, той ги харесваше, а д-р Давоодбхой беше неизменно доволен от работата му. А и външният свят вече не ги тревожеше толкова. Е, все още имаше страни, които държаха на навика си да отправят заплахи към съседите, но на практика войните бяха останали в историята.
Освен това, въпреки негодуванието на Беатрикс Ворхулст, най-после се бяха преместили в своя собствена малка къща — „малка“ само в сравнение с дома на Ворхулст — само на няколко крачки от един от най-хубавите плажове, където водата беше топла и приканяща както винаги. Изобщо, семейната им идилия беше в съзвучие с новия световен ред. Малкият Робърт се плискаше в плиткото, а Наташа влизаше навътре, за да демонстрира впечатляващия си (а и очевидно наследствен, както не пропускаше да изтъкне Ранджит) талант на плувец — един от многото й таланти всъщност, — а когато не плуваше, вземаше уроци по ветроходство от един съсед, който имаше малка яхта. Допълнителен бонус към новопридобитата им самостоятелност беше щедростта на мевроу Ворхулст, която се беше разделила с любимата си готвачка и с любимата прислужница на Наташа, за да спести на Мира грижите по домакинството. Друга разлика между двете бременности на Мира беше присъствието на Таши. Таши не създаваше никакви проблеми, дори напротив. Когато не печелеше грамоти по плуване — засега само на детски състезания, макар често да я виждаха как гледа сериозни спортни събития с присвити очи и явни намерения, — тя се изявяваше като първа помощничка на майка си. Благодарение на нейното съдействие Мира отделяше по няколко часа всеки ден да навакса пропуските си в областта на изкуствения интелект и автономното протезиране.
А беше пропуснала много. Но когато терминът й наближи и тя започна да следи с трепет тялото си за началото на контракции, вече беше наваксала основното.
Е, скоро пак щеше да изостане, разбира се. Докато бебето се роди, отбие, научи се да използва гърне и тръгне на училище, Мира пак щеше да диша праха на колегите си. Това, уви, беше неизбежно.
Гневеше ли се Мира заради този тираничен закон на майчинството? Ситуацията очевидно беше несправедлива. Законът гласеше, че всяка жена, която иска да стане майка, трябва да се примири с неумолимия природен декрет, според който поне за известно време познавателните функции на ума й минават на втори план. По всичко личеше, че ще мине доста време, преди Мира да се върне към кариерата си.
Определено беше несправедливо. Но пък в света имаше толкова много и различни неправди, така че Мира де Сойза Субраманиан не беше склонна да си губи времето с негодувание. Така стояха нещата и точка. Какъв смисъл имаше да се оплаква? След време и двете й деца щяха да постъпят в колеж. Тогава щеше да е свободна и да разполага с още двайсет, трийсет, дори петдесет години продуктивен живот, които да посвети на загадките в избраното научно поприще.
Тайната беше в търпението. Не беше нужно да харесваш правилата на играта, за да се съобразяваш с тях. Игра, която по един или друг начин, дори може да спечелиш накрая.
И Мира, и Ранджит решиха, че са истински победители, когато Робърт Ганеш Субраманиан се роди. Като родители, те смятаха, че са ударили джакпота с две толкова хубави и здрави деца. Робърт беше енергично и засмяно бебе, което наддаваше на тегло и се развиваше по-бързо от очакваното. Започна да се обръща в люлката си дори по-рано от Наташа, а с гърнето се справи почти толкова бързо, колкото и тя. Всичките им приятели казваха, че по-красиво дете не са виждали, и не лъжеха при това. Робърт беше от онези бебета, чиято снимка производителите на бебешка храна охотно биха сложили на етикетите си.
И ако имаше някой, който да обича мъничкия Робърт повече и от родителите му, това беше малката Наташа, която всъщност не беше вече толкова малка и демонстрираше забележителен интерес към спорта и образованието, както и умение да получава от родителите си всичко, което поиска.
Което, в този случай, беше да се грижи за бебето.
Е, не непрекъснато наистина. Избягваше например миризливите ситуации. Но обличането, разходките с количката, игрите — Наташа настояваше за привилегията да се занимава с тези неща и след кратко колебание в началото Мира отстъпи.