— Няма ли да дойдете в града? — запита го Р. Е.
— Казвам се Зеб — каза възрастният мъж. — Това е краткото ми име, дългото е Зебулон, но Зеб е съвсем достатъчно. На какво прилича сега градът? Вероятно се е променил, така си мисля…
— Жителите му са около сто хиляди…
Устните на Зеб се разтегнаха в нещо като прозявка:
— Продължавай, може би се намира близо до Филаделфия, който е по-голям… Ти ме забавляваш.
— Филаделфия има… — Р. Е. замълча. Помисли си, че този човек може да му направи нещо лошо, но вместо да изрази опасенията си, каза: — Градът се разрасна през последните сто и петдесет години, разбирате ли…
— Страната също?
— Четирийсет и осем щата — каза Р. Е. — През целия път до Пасифика.
— Не — Зеб се удари по бедрата от задоволство и след това примига от болката, която си причини, съзнавайки, че му липсва грубото домашно платно, с което някога си е покривал тялото. — Аз бих се насочил на запад, ако не бях необходим тук. Да, сър — неговото лице се отпусна и устните му се разкриваха в гримаса. — Ще остана точно тук, където съм необходим.
— Защо сте необходим тук?
Обяснението дойде много скоро, беше произнесено доста твърдо:
— Индианци!
— Индианци ли?
— Милиони индианци. Първо племената, с които ние се бихме и победихме, а след това племената, които никога не са виждали бял човек. Те всички ще се върнат в живота. Имам нужда от старите си приятелчета. Вас, градски приятелчета, не ви бива за това… Виждал ли си някога индианец?
— Напоследък по тези места не съм — каза Р. Е.
Зеб погледна презрително и се опита да се изплюе на едната си страна, но не намери слюнка за тази цел:
— По-добре е в такъв случай да се върнеш в града — каза той. — Не след дълго по тези места животът няма да е много сигурен. Бих искал мускетът ми да е тук сега?!
Р. Е. се изправи, замисли се един миг, след което закрачи, олюлявайки се обратно към града. Надгробният камък, на който беше седнал, се разпадна веднага, след като той стана от него, превърна се в сива каменна пудра, която се смеси с пустеещата земя. Той се огледа. Повечето от надгробните камъни вече ги нямаше. Онези, които все още съществуваха, скоро щяха също да изчезнат. Единствено онзи, на който се бе облегнал Зеб, все още изглеждаше твърд и здрав.
Р. Е. пое по обратния път. Зеб не се обърна да го погледне. Той остана тих и спокоен да чака индианците.
Етериел премина през небесата с безразсъдна скорост. Очите на дяволите бяха се спрели върху него, той съзнаваше това. От къснородения Серафим до херувимите и ангелите — до най-високия архангел, сигурно всички го наблюдаваха.
Но той не залитна. В безпространствеността и безвремието той се хвърли към съюза с Примум Мобила, мястото, което окръжава всичко, което Е, което Беше и което Щеше да Бъде, което Можеше да Бъде и Може би Щеше да Бъде.
И докато си мислеше за всичко това, той летеше и беше част от него, съществото му се бе разраснало до такава степен за миг, че той също беше част от Цялото. Но в такъв случай той безмилостно бе станал недосегаем за собствените си усети и Главният беше все още един малък глас в самия него. И все пак той бе онова нещо, което му правеше по-голямо впечатление от всичко останало.
— Сине мой — каза гласът. — Аз зная защо си дошъл.
— В такъв случай помогни ми, ако това е и твоята воля…
— По моята собствена воля — каза Главният — моето действие е неотменимо. Цялото твое човечество, сине мой, жадува за живот. Всички се страхуват от смъртта. Всички мислят, че животът трябва да бъде безкраен. Не съществуват две групи хора, няма дори двама души, които да се стремят към отвъдния живот, а всички искат земния живот. Молиха ме да подведа всички тези желания под общ знаменател — животът да бъде безкраен. Аз така и направих.
— Нито един от вашите слуги не отправи такава молба.
— Дяволът я направи, сине мой.
Етериел с мрачен поглед проследи крехката следа на своята слава и каза с глух глас:
— Аз съм прах в твоите очи и не съм достоен да се явя пред тебе и все пак трябва да ти задам един въпрос. И Дяволът ли е твой слуга?!
— Без него аз не мога да имам нито един друг слуга — каза Главният, — защото какво в такъв случай е Господ Бог, ако не е вечната борба със Злото?!
И в тази борба, помисли си Етериел, аз загубих.
Р. Е. спря и се загледа в панорамата на града. Сградите се рушаха. Онези, които бяха направени от дърво, вече представляваха купища отломъци. Р. Е. отиде до най-близката от купчините и откри, че дървесните стърготини и боята са стрити на прах.