— Готово — изсумтя Ландо и Хан доста грубо пусна дроида върху листата в сухото дере. — Как си сега?
Този път обяснението беше значително по-обстоятелствено.
— Казва, че пораженията са незначителни — обади се Трипио. — Всъщност били главно козметични.
— С други думи, почнал е да ръждясва — измърмори Хан, потърка кръста си с юмрук и се обърна.
На няколко метра пред тях Люк внимателно прорязваше с лазерния меч пътека през преплетените лиани. Чубака и Мара бяха коленичили до него с извадени оръжия в очакване на змиеобразните създания, които от време на време изскачаха ненадейно от храстите. Както всичко друго на Затънтената земя и това го бяха научили, изпитвайки го на гърба си. Ландо се приближи, изтърсвайки от ръцете си останалите частици от киселинния корен на дървото.
— Прекрасно местенце, а? — подхвърли той.
— Трябваше да приземя „Сокол“ по-близо до планината — изръмжа Хан. — Или да се преместим с него, след като разбрахме, че не можем да използваме въздушните шейни.
— Ако го беше направил, сега сигурно щяхме да си играем на криеница с имперските патрули, вместо да се сражаваме с киселинните корени и змиите по лианите — отвърна Ландо. — Аз лично предпочитам второто.
— Прав си — съгласи се неохотно Хан.
Наблизо нещо изсвири, отвърна му друга свирка. Той извърна глава, но през храстите, лианите и дърветата не се виждаше нищо.
— Не звучеше като хищник — обади се Ландо.
— Кой знае? — Хан погледна през рамо, Трипио говореше успокояващо на Арту и разглеждаше киселинните обгаряния по повърхността на дроида. — Ей, късият! Включи си радарите.
Арту послушно подаде малката си антена и започна да я мести напред-назад. Помрънка около минута тихо и изведнъж изпиука.
— Казва, че в радиус от двайсет метра няма никакви големи животни — каза Трипио. — А по-нататък…
— …не може да проникне през гъсталаците — довърши изречението Хан. Този разговор му беше втръснал. — Благодаря.
Арту прибра антената и възобнови разговора с Трипио.
— Според теб къде са отишли всички? — попита Ландо.
— Хищниците ли? — Хан поклати глава. — Нямам представа. Може би там, където са и местните жители.
Ландо се огледа и бавно издиша през стиснати зъби.
— Това никак не ми харесва, Хан. Вече трябва да са разбрали, че сме тук. Какво чакат?
— Може би Мара грешеше по отношение на тях — колебливо предположи Хан. — Или пък на Империята й е писнало да дели планетата с тях и ги е унищожила.
— Доста ободряваща идея. Но не обяснява защо хищниците ни избягват през последните два дни и половина.
— Така е — съгласи се Хан. Но Ландо беше прав: нещо наистина ги наблюдаваше. Усещаше го вътре в себе си. Нещо или някой. — Може би гаралите, дето избягаха след първата схватка, са пуснали слух останалите да ни оставят на мира.
Ландо изсумтя недоверчиво:
— Много добре знаеш, че тези животни са по-тъпи и от космически червеи.
Хан сви рамене:
— Беше само предположение.
Зеленикавият блясък изчезна, Люк беше прибрал лазерния меч.
— Изглежда чисто — извика той. — Измъкнахте ли Арту?
— Да, нищо му няма — отвърна Хан и се приближи към него. — Някакви следи от змии?
— Този път няма — Люк посочи с лазерния меч едно от дърветата, заприщили дерето: — За сметка на това замалко сме се разминали с група птицечовки.
Хан погледна нататък. В ниските клони се виждаше малко гнездо от кал и трева. Трипио се беше натъкнал на такова миналия ден и Чубака все още си лекуваше раните на лявото рамо, които бе получил, преди да успеят да изпозастрелят хищните птици.
— Не го докосвай — предупреди той.
— Спокойно, празно е — увери го Люк и го докосна с върха на меча. — Прилича на изоставено.
— Аха — измърмори замислено Хан.
— Нещо не е наред ли?
Хан отново се обърна.
— Не — поклати глава, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Никакви проблеми. Защо?
Чубака изръмжа нещо.
— Да тръгваме — добави Хан, преди Люк да каже нещо. — Искам да отхвърлим още няколко километра по светло. Люк, вземете двамата с Мара дроидите и вървете отпред. Ние с Чуй ще ви следваме.
По лицето на Люк личеше колко не му харесва това разпределение. Но кимна.
— Хайде, Трипио.
Тръгнаха надолу по дерето с обичайните оплаквания на Трипио. Ландо изгледа изпитателно Хан, но не каза нищо. Чубака изръмжа въпросително.
— Ще се опитаме да разберем какво се е случило с птицечовките — отвърна Хан и отново погледна гнездото. Изглеждаше непокътнато, нямаше никакви поражения, които да говорят за нападение на хищник. — Нали все разправяш, че можеш да усетиш миризмата на прясно месо на десет метра срещу вятъра? Хайде да те видим.