Хан погледна Ландо:
— Какво ще кажеш?
— Не ми харесва — отвърна Ландо и неспокойно стисна бластера си. — Мара, как се спогаждат тук расите една с друга?
— Зле — отвърна тя. — Когато бях тук, търгуваха и си разменяха някакви неща, обаче се разказваше за дълги войни помежду им. Но срещу колонистите са се сражавали заедно.
Чубака изръмжа предположението, че туземците може би са се обединили и срещу тях.
— Нищо чудно — изсумтя Хан. — Какво ще кажеш, Люк?
Люк напрегна сили, но безуспешно.
— Съжалявам. Долавям много чувства, но не разполагам с никаква основа, за да кажа какво става.
— Спряха — намеси се Мара с пребледняло от усилието лице. — И двете групи.
Хан се намръщи:
— Е, време е да се намесим. Ландо и Мара, вие останете тук да пазите лагера, а ние с Люк и Чуй ще отидем да видим какво става.
Тръгнаха нагоре по каменистия склон и навлязоха в гората. Движеха се възможно най-тихо през храстите и опадалите листа.
— Разбраха ли, че се раздвижихме? — прошепна през рамо Хан.
Люк се присегна със Силата.
— Не знам — отвърна той. — Но май застанаха на едно място.
Чубака изръмжа нещо, което Люк не разбра.
— Възможно е — отвърна Хан. — Макар че би било много глупаво да свикват военен съвет толкова близо до врага.
В този момент Люк долови движение в сенките пред тях, сякаш някой се шмугва зад едно дебело дърво.
— Внимавай! — извика приглушено той и острието на лазерния меч се яви с остър съсък. В зелено-бялата му светлина се видя как зад ствола се шмугна дребна фигура в тясна роба с качулка. Хан стреля и проби доста голяма дупка в дървото. Изстрелът на Чубака с лъка закъсня само с част от секундата и откъсна парче от другата страна на ствола. През облака пушек и трески се мярна тъмна фигура и побягна към друг, по-дебел ствол. Хан завъртя бластера и в този момент във въздуха се разнесе странно писукане, като от десетина неземни птици… Чубака изръмжа високо, в гласа му се долавяше особена смес от разпознаване, разбиране и облекчение, бутна с края на лъка си бластера на Хан и изпрати изстрела далеко встрани от набелязаната цел.
— Чуй! — извика Хан.
— Спокойно, Чуй е прав — прекъсна го Люк. И той беше разбрал всичко. — Ей ти, спри!
Заповедта беше излишна. Фигурата вече беше спряла и стоеше незащитена на открито. Потуленото от качулката лице оставаше невидимо в бледата светлина от лазерния меч на Люк.
Люк пристъпи напред.
— Аз съм Люк Скайуокър — каза той официално. — Брат на Лея Органа Соло, син на лорд Дарт Вейдър. Ти кой си?
— Аз съм Екрикор от племето бактор — отвърна тържествен глас на ногри. — Приветствам те, сине на Вейдър.
Поляната, до която ги заведе Екрикор, беше само на двайсетина метра навътре в гората в посоката, накъдето първоначално бе поел Люк. Там ги очакваха местните жители — представители на две различни раси, по петима от всяка, разположени около огромно повалено дърво. От близката страна стояха двама ногри, отметнали назад качулките на маскировъчните си халати. Върху дънера между двете групи бе поставен фенер, който хвърляше мъждива светлина, колкото Хан да може да разгледа най-близките създания.
Картинката не беше много окуражителна. Съществата вдясно бяха с една глава по-високи от застаналите срещу тях ногри и малко по-ниски от Хан. Носеха очукани брони и страшно приличаха на самоходещи камъни. От лявата група бяха на бой почти колкото Чубака, с по четири ръце и блестяща кристалносиня кожа, която незнайно защо напомни на Хан за кафеникавото създание, което трябваше да откопчат от крака на Трипио в първия ден след пристигането им.
— Доста дружелюбно настроена сбирщина — прошепна той към Люк, когато се придвижиха до последната линия дървета преди поляната.
— Това са минериши и псаданианци — каза Екрикор. — Правеха опит да ви нападнат.
— И вие ги спряхте? — попита Люк.
— Искаха да ви нападнат — повтори ногрито. — Не можехме да позволим това да се случи.
Спряха при последното дърво преди откритото пространство. Сред туземците се надигна ропот, който не звучеше никак дружелюбно.
— Май не сме добре дошли — измърмори Хан. — Люк?
Люк поклати глава:
— Все още не мога да усетя нищо — отвърна той. — Какво става тук, Екрикор?
— Дадоха знак, че искат да разговаряме — отговори ногрито. — Вероятно за да решат дали ще се сражават с нас.
Хан набързо огледа туземците. Като че ли всички имаха ножове, някои дори и лъкове, но друго не се виждаше.
— Нямат никакъв шанс, освен ако не са довели цяла армия — каза той.