— Не искаме да се бием, ще се опитаме да го избегнем — укори го меко Люк. — Как ще разговаряте с тях?
— Един от тях е научил малко от основния език на Империята по време на строежа на крепостта в планината — отвърна Екрикор и посочи най-близкия до светлината минериш. — Той ще се опита да превежда.
— Ние можем да се справим малко по-добре — Люк вдигна въпросително вежди към Хан: — Какво ще кажеш?
— Струва си да опитаме — съгласи се Хан и извади предавателя. Крайно време беше Трипио да си заработи пътешествието до Затънтената земя. — Ландо?
— Чувам те — отвърна веднага приятелят му. — Намерихте ли ги?
— Да — отвърна Хан. — Плюс още някоя друга изненадка. Прати Мара да доведе Трипио. Да тръгне след нас, няма как да ни пропусне.
— Разбрано. А аз какво да правя?
— Струва ми се, че тази сбирщина едва ли ще ни създаде някакви проблеми — отговори Хан и пак изгледа изпитателно обитателите на планетата. — Ти остани с Арту и наглеждай лагера. А и ако видиш едни ниски същества с маскировъчни халати и с много зъби, не стреляй. На наша страна са.
— Радвам се — отвърна сухо Ландо. — Или поне така ми се струва. Нещо друго?
Хан погледна туземците, които отвърнаха на погледа му.
— Стискай палци. Може да се сдобием със съюзници. Или с безброй проблеми.
— Разбрано. Мара и Трипио тръгват. Късмет!
— Благодаря — Хан изключи предавателя и го закачи на колана си. — Идват — съобщи на Люк.
— Не е нужно да охранявате лагера си — обади се Екрикор. — Ногрите ще го пазят.
— И без това тук е пренаселено — отвърна Хан и изгледа мрачно ногрито: — Значи бях прав. Проследили сте ни.
— Да — отвърна Екрикор и наведе глава. — Моля ви за извинение, консорт на лейди Вейдър. Аз и останалите не смятахме, че това е напълно почтено, но Какмейм от племето айкмир искаше присъствието ни да остане тайна за вас.
— Защо?
Екрикор отново се поклони:
— При срещата ви в покоите на лейди Вейдър Какмейм от племето айкмир долови неприязън у вас. Смяташе, че няма да приемете с желание охрана от ногри.
Хан погледна Люк и видя как се опитва да прикрие усмивката си.
— Е, следващия път, когато видите Какмейм, му кажете, че от много години не отхвърлям предложения за доброволна помощ — отвърна Хан. — Но като се заговорихме за неприязън, ще ми е много неприятно, ако забравите това „консорт на лейди Вейдър“. Викайте ми Хан или Соло. Или капитане. Или каквото друго измислите.
— Хан от племето Соло може би — измърмори Люк.
Лицето на Екрикор светна.
— Чудесно. Молим за прошка, Хан от племето Соло.
Хан се обърна към Люк. Младият джедай отново се опита да потисне усмивката си:
— Мисля, че вече си осиновен от ногрите.
— Да — изръмжа Хан. — Много ти благодаря.
— Малко разбирателство няма да навреди — изтъкна Люк. — Спомни си Ендор.
— Никога няма да го забравя — изръмжа Хан и присви устни. Разбира се, малките космати топки внесоха свой дял в последната битка срещу втората „Звезда на смъртта“. И все пак превръщането му в част от племето на еуоките си оставаше един от най-нелепите моменти в живота му. Но еуоките бяха надделели над имперските войски само заради численото си превъзходство. А ногрите…
— Колко ногри има тук? — попита той.
— Осем — отвърна Екрикор. — Двама бяха неотлъчно до вас по време на цялото пътуване.
Хан кимна. Изведнъж започна да изпитва уважение към тези същества. Осмина ногри незабелязано денем и нощем убиваха хищниците и пропъждаха местните жители. На всичкото отгоре намираха време да прочистват пътя им от дреболии като птицечовките и змиите по лианите. Той сведе поглед към Екрикор. Не, осиновяването му от ногрите не изглеждаше толкова глупаво.
Зад тях се чу познато тътрузене. Хан се обърна и след миг видя също толкова познатата блестяща фигура на Трипио. След него идваше Мара с бластер в ръка.
— Господарю Люк! — извика Трипио с обичайната смесица от облекчение, вълнение и превземки.
— Насам, Трипио. Готов ли си да превеждаш?
— Ще направя каквото е по силите ми — отвърна дроидът. — Както знаете, владея отлично над шест милиона форми на общуване…
— Както виждам, намерили сте туземци — прекъсна го Мара, огледа скупчените около падналото дърво създания и излезе на поляната. Погледът й попадна на Екрикор, тя завъртя бластера си към ногрито и мрачно добави: — А, ето я и малката изненада.
— Спокойно, той е на наша страна — увери я Люк и се пресегна да отмести бластера й.
— Съмнявам се — отвърна Мара и дръпна оръжието така, че той да не го достигне. — Той е ногри. Те работят за Траун.
— Вече не служим на върховния адмирал — каза Екрикор.