Мара яростно поклати глава, опитвайки се да прогони гласа. Вторият глас сякаш се разсмя и изведнъж мислите й бяха пометени от далечен, но силен натиск върху съзнанието. Тя стисна зъби и се опита да го отблъсне. Чу как гласът се разсмя отново на жалките й усилия, но неочаквано натискът изчезна и тя задъхано си пое въздух.
— Какво ти е? — тихо попита Скайуокър.
Мара сведе поглед. Той се бе надигнал на лакът.
— Чу ли го? — попита тя.
— Не, но усетих натиска.
Мара погледна нагоре към листата.
— Беше Кбаот. Той е тук.
— Знам — отвърна Скайуокър и тя долови страха в гласа му.
Нищо чудно, той се беше сблъскал с Кбаот на Джомарк и замалко не му се бе подчинил.
— Какво ще правим сега? — попита Мара и с трепереща ръка избърса потта около устата си. — Ще прекратим ли операцията?
Скайуокър сви рамене.
— Защо? До планината ни остават още няколко дни. Ще ни трябва много повече време, за да се върнем на „Сокол“.
— Само че имперските сили вече знаят, че сме тук.
— Не съм сигурен — каза замислено Скайуокър. — И при теб ли контактът прекъсна рязко?
Тя се намръщи озадачено, но изведнъж разбра какво имаше предвид.
— Искаш да кажеш, че са го обградили с йосаламири ли?
— Или са го вързали за някоя от онези рамки, които ти използва на Джомарк — каза Скайуокър. — И в двата случая това означава, че е затворник.
Мара обмисли думите му. Ако беше така, значи Кбаот нямаше никакъв интерес да предупреди имперските войници за бунтовниците, които се движеха към планината.
Тя рязко вдигна поглед към него. Хрумна й изненадваща мисъл.
— Ти знаеше ли, че Кбаот ще дойде? — попита настоятелно. — Затова ли искаше да се упражнявам в джедайските техники?
— Не знаех, че ще бъде тук — отвърна Скайуокър. — Но съм сигурен, че все някога ще се наложи да се изправим срещу него. Самият той го каза на Джомарк.
Мара потрепери. Ще коленичиш в нозете ми…
— Не искам да се изправям срещу него, Скайуокър.
— И аз — отвърна той меко, — но май ще ни се наложи.
Той въздъхна, отметна безшумно завивките си и се изправи.
— Защо не поспиш? — предложи той и пристъпи към нея. — Аз и без това съм вече буден, а и ти пое главния удар.
— Добре — кимна Мара, твърде изморена, за да спори. — Ако имаш нужда от помощ, викни ме.
— Добре.
Мара мина покрай Калризиан и уукито и легна. Последното, което осъзна, преди да заспи, беше гласът в съзнанието й:
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
ГЛАВА 22
Докладът от планината Тантис се получи по време на корабната нощ и на сутринта го чакаше на мостика. „Драклор“ пристигнал на Затънтената земя приблизително според програмата, по-точно шест часа по-рано от предвиденото, стоварил пътниците си и заминал за системата на Валрар съгласно заповедта. Генерал Ковел отказал да поеме командването преди настъпването на утрото…
Пелаеон изненадано спря. Отказал да поеме командването? Това изобщо не беше типично за човек като Ковел.
— Капитан Пелаеон? — извика свързочникът. — Сър, получихме искане за пряка връзка от полковник Селид от гарнизона на Затънтената земя. Спешно е.
— Включете го в холоямката на кърмата — заповяда Пелаеон, стана от командното кресло и тръгна към кърмата. — Свържете се с върховния адмирал и… Не, оставете — прекъсна той, защото през вратата на мостика се зададоха Траун и Рък.
Траун спря пред него.
— Какво има, капитане?
— Спешно съобщение от Затънтената земя, сър — отвърна Пелаеон и посочи холографската ямка. Там вече ги чакаше образът на имперски офицер и дори при намаленото — четвъртина от реалното — изображение си личеше, че е доста нервен.
— Вероятно нещо за Кбаот — предсказа мрачно Траун. Застанаха пред холографската ямка и Траун кимна. — Полковник Селид, тук върховен адмирал Траун. Докладвайте.
— Сър — отвърна на поздрава Селид и парадната му стойка се скова още повече. — Със съжаление трябва да ви съобщя, че генерал Ковел внезапно почина.
Пелаеон усети как челюстта му увисва:
— Как стана? — попита той.
— Още не знаем причината, сър — отвърна Селид. — Очевидно е издъхнал в съня си. Лекарите не са приключили с изследванията и засега е ясно само че голяма част от мозъка на генерала просто е мъртва.
— Мозъчната тъкан не умира просто така, полковник — обади се Траун. — Трябва да има причина.
Селид сякаш потрепери.
— Тъй вярно, сър. Съжалявам, сър, не исках да прозвучи така.
— Знам — увери го Траун. — А какво е състоянието на останалите пътници?
— Лекарите ги преглеждат в момента — отговори Селид. — До този момент няма проблеми. Всъщност на преглед са подложени само хората от гарнизона. Частите под командването на генерал Ковел, които пристигнаха с него на „Драклор“, вече бяха извън планината, когато научихме за смъртта му.