— Къде? — прошепна Хан и извади бластера си.
Уукито махна с ръка, а с другата свали от рамото си лъка. Всички застинаха с извадени, готови за стрелба оръжия и едва тогава Люк чу далечни звуци от стрелба с бластер. Според него идваха от няколко километра, вероятно от подножието на планината. Но без джедайската техника за усилване на сетивата не можеше да определи със сигурност. Съвсем близо до тях се разнесе птиче чуруликане.
— Приближават се група минериши — каза Екрикор, заслушан в сигнала. — Ногрите са ги спрели, но те искат да дойдат тук за разговор.
— Кажи им да изчакат там — отвърна Хан и колебливо прибра бластера си. Извади препарираната птицечовка и махна на Трипио: — Хайде, тенекиена кутийо, да идем да разберем какво искат.
Екрикор прошепна някаква заповед и един ногри мълчаливо закрачи до Хан. Чубака застана от другата му страна и групата, повлякла напразно протестиращия Трипио, се скри сред дърветата. Арту изпиука притеснено, горната му част се въртеше неспирно между Люк и отдалечаващия се Трипио.
— Спокойно — увери го Люк. — Хан няма да позволи да му се случи нещо лошо.
Нисичкият дроид изрази със сумтене мнението си за загрижеността на Хан.
— Лично мен ме безпокоят много по-сериозни неща от здравето на Трипио — обади се мрачно Ландо. — Стори ми се, че чух изстрели от подножието на планината.
— И аз чух — кимна Мара. — Сигурно идваха от входа на крепостта.
Ландо погледна през рамо към голямата помпа за въздух.
— Да видим дали ще успеем да отворим входа. Поне ще има къде да се скрием, ако се наложи.
Люк се обърна към Мара, но тя отново отбягна погледа му.
— Добре — кимна той. — Аз тръгвам пръв, ти вземи Арту.
Той се промъкна през дърветата към тръбите на вентилационната система. Но и да имаше някакви детектори срещу нарушители, изглежда, вече не функционираха. Мина през металния портал без никакви проблеми и се зае да разгледа мрежата. Силната струя засмукван въздух рошеше косата му. Отблизо ставаше ясно, че мрежата представлява доста солидна метална решетка, като всяка нишка влизаше няколко сантиметра в стените на тунела. Непреодолима преграда, но лазерният меч лесно щеше да се справи с нея. Той чу шумолене от стъпки по листа, обърна се и видя да се приближават Арту и Ландо.
— Компютърната конзола е ей там, Арту — показа той на дроида гнездото в стената. — Включи се и виж какво ще откриеш.
Дроидът изпиука, че е разбрал заповедта, и с помощта на Ландо си проправи път през неравната повърхност.
— Едва ли ще се отвори от само себе си — каза зад него Мара.
— Арту ще провери — отвърна Люк и се вгледа в лицето й. — Как си?
Очакваше подигравателна забележка или поне унищожителен поглед. Но вместо това тя се пресегна и го хвана за ръката.
— Обещай ми нещо — прошепна тя. — Каквото и да ти струва, не ме оставяй да мина на страната на Кбаот. Разбираш ли ме? Не ме оставяй да се присъединя към него. Дори ако трябва да ме убиеш.
Люк не можеше да откъсне поглед от нея. Зловеща тръпка мина през тялото му.
— Кбаот не може да те накара насила да му се подчиниш, Мара — каза той. — Без твое съгласие няма да стане.
— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?
Люк се намръщи. Толкова неща все още не знаеше за Силата.
— Не.
— Аз също. Точно това ме тревожи. На Джомарк Кбаот ми каза, че ще бъда с него. Повтори го и в нощта, когато пристигна.
— Може да е сгрешил — предположи колебливо Люк. — Или да лъже.
— Не искам да рискувам — тя стисна по-здраво ръката му. — Няма да му служа, Скайуокър. Искам да ми обещаеш, че ще ме убиеш, но няма да му позволиш да ми направи нещо.
Тежка буца заседна в гърлото му. Дори без Силата усещаше, че тя говори истината. Но за един джедай бе невъзможно съзнателно и хладнокръвно да отнеме човешки живот…
— Ето какво ще ти обещая — каза той. — Каквото и да се случи вътре, няма сама да се изправиш срещу него. Ще бъда до теб и ще ти помагам.
Тя се извърна настрани.
— И какво ще стане, ако загинеш?
Значи пак се стигаше до познатата битка, която тя водеше в себе си от деня, в който се бяха срещнали.
— Не си длъжна да го правиш. Императорът не е жив. Гласът, който чуваш, е само спомен.
— Знам — излая тя и в страха й се прокрадна ярост. — Да не мислиш, че така по-лесно ще го забравя?
— Не — призна той. — Но не можеш да го използваш за извинение. Съдбата ти е в твоите ръце, Мара, не в ръцете на Кбаот или на императора. Решенията вземаш ти, имаш право… И носиш отговорността за тях.
Откъм гората се чуха стъпки.
— Добре — изръмжа Мара, пусна ръката му и отстъпи встрани. — Философствай си, колкото щеш. Само не забравяй какво ти казах — тя се извърна към приближаващата група. — Какво става, Соло?