Тя се отвори и за част от секундата на Стафа му се стори, че зърва особен блясък в очите на ниския мъж. Но вероятно се дължеше на осветлението в приемната. След непоклатимата вярност към губернатора най-сигурната и привлекателна черта на Фингал беше непоклатимата липса на въображение.
Стафа си пое дълбоко дъх, изтласка от съзнанието си Фингал, бунтовническите шпиони и дори върховния адмирал Траун, отпусна се в креслото и започна да обмисля как да постъпи с товара, който хората на Карде разтоварваха на космодрума.
ГЛАВА 3
Мара Джейд бавно се изтръгна от обятията на съня, сякаш се изкачваше по дълги тъмни стълби. Отвори очи, огледа обляното в мека светлина помещение и се запита къде, в името на галактиката, се намира.
Беше в болница — личеше от биомониторите, събрания в ъгъла параван и останалите легла, разпръснати около нейното. Но този лазарет не беше на Карде или поне тя не го беше виждала. Но като цяло обстановката беше доста позната — обикновена имперска стая за реанимация.
В момента изглеждаше сама, но си знаеше, че няма да е за дълго. Изтърколи се тихо на пода и застана приведена до леглото, като набързо направи преценка на физическото си състояние. Никаква болка, световъртеж или видими наранявания. Навлече робата и пантофите, които намери до леглото, и безшумно се промъкна към вратата, готова да запуши устата и дори завинаги да обезвреди охраната отвън. Натисна копчето за отваряне, панелът се дръпна настрани и тя изскочи в преддверието.
Спря внезапно и се огледа неуверено.
— Здравей, Мара — извика разсеяно Чен и вдигна за миг поглед от компютърния терминал, над който се бе привел. — Как си?
— Немного зле — отвърна Мара.
Не можеше да отдели поглед от младежа, опитваше се да сложи в ред обърканите си спомени. Това беше Чен — един от служителите на Карде и вероятно най-добрият хакер в галактиката. Това, че седеше пред компютърен терминал, показваше, че не са затворници, освен ако похитителят им не беше толкова безразсъдно глупав, че да допусне един хакер до компютър.
Но нали тя беше изпратила Чен в столицата на Новата република Корускант? Да, така беше. Карде й беше заповядал, преди да събере групата и да ги поведе към схватката при флотата „Катана“.
Да, там тя прати изтребителя си срещу имперския звезден разрушител, след като й се наложи да катапултира и успя да се подреди така, че да попадне на пътя на йонните лъчи. Животоподцържащите системи дадоха на късо и тя беше обречена да се рее завинаги в космоса. Мара се огледа. Явно това „завинаги“ се бе оказало не особено продължително.
— Къде сме? — попита тя, макар вече да имаше ясна представа, къде се намира.
И се оказа права.
— В стария императорски дворец на Корускант — отвърна изненадано Чен. — Лекарското отделение. Наложи се да възстановят някои от нервните ти връзки. Нищо ли не помниш?
— Малко ми е като в мъгла — призна Мара.
Но с падането на тази завеса всичко си дойде на място. Животоподцържащите системи на катапулта бяха отказали, бе усетила умора и обърканост и бе изгубила съзнание в тъмнината на космоса. Вероятно беше изпитала кислороден глад, преди да я намерят и да я качат на някой кораб.
Не те, а той. Един-единствен човек в цялата галактика беше способен да намери повреден катапулт сред отломките от битката в безкрайния космос. Люк Скайуокър, последният рицар джедай.
Човекът, когото тя ще убие.
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
Мара отстъпи назад и се облегна на рамката на вратата. Коленете й се подвиха веднага щом в главата й прозвучаха думите на императора. Тя беше тук, на тази планета и в тази сграда, когато той загина при Ендор. Беше наблюдавала през съзнанието му как Люк Скайуокър го поваля и с един замах разрушава света й.
— Както виждам, вече сте будна — обади се нов глас.
Мара отвори очи. От вратата в другия край на помещението решително се приближаваше жена на средна възраст в чиста лекарска туника, а един медицински робот пиукаше около нея.
— Как сте?
— Добре съм — отвърна Мара и изведнъж изпита силно желание да се нахвърли върху жената.
Тези хора — враговете на Империята — нямаха право да бъдат тук, в императорския дворец… Пое си внимателно дъх и потисна изблика на чувства. Лекарката спря внезапно, на лицето й се изписа професионална гримаса. Забравил за момент скъпоценните си компютри, Чен я гледаше озадачено.
— Съжалявам — измърмори Мара. — Предполагам, че все още не съм съвсем на себе си.
— Нормално — кимна лекарката. — Все пак сте на легло близо месец.
Мара я зяпна изненадано:
— Месец ли?
— Е, почти — поправи се жената. — Преди това бяхте известно време в анабиотична камера. Но не се тревожете — краткотрайните проблеми с паметта са нещо нормално при невралгичните травми, но почти със сигурност изчезват след лечението.