— Съгласен съм — каза той. — Дай ми няколко минути и ще ти осигуря ескорт.
— Приятелски ескорт, не забравяй — предупреди го Авис. — Ако се сещаш какво имам предвид.
— Много добре знам какво имаш предвид — увери го Уедж.
Традиционната монкалмарианска омраза към контрабандистите и контрабандата бе подхранвала раждането на стотици легенди, разказвани по бойните кораби, и Уедж не искаше да се появява като герой в тях — също както и Авис. Вероятно затова контрабандистът се бе обърнал към него, вместо да предложи помощта си направо на Акбар или на командването на флотата.
— Не се безпокой, ще маскирам нещата.
— Добре. Виж, избухна първият заряд. До скоро.
Връзката прекъсна.
— Включваме ли се? — попита единайсети.
— Включваме се — потвърди Уедж и завъртя надясно изтребителя. — Втори, предай на командването накратко за какво става дума, и им кажи, че имаме нужда от подкрепа. Не споменавай името на Авис, кажи им само, че действаме заедно с независима съпротивителна група в корабостроителницата.
— Разбрано, водач.
— А ако Акбар не желае да рискува? — обади се седми.
Уедж погледна светлините на корабостроителницата.
За пореден път, както толкова пъти досега, всичко опираше до доверието. Доверие в едно селянче, току-що излязло от пустинната си планета, което го поведе в атака срещу първата „Звезда на смъртта“. Доверието в бивш картоиграч с неизвестен боен опит, повел го в атака срещу втората „Звезда на смъртта“. А сега и доверие в контрабандист, който като нищо можеше да ги продаде.
— Няма значение — каза той. — Със или без подкрепления влизаме в корабостроителницата.
Лазерният меч на Мара проблесна и яростно се стовари върху клонинга Лок. Той падна и остана неподвижен. Лазерният му меч изтрака на пода.
Изведнъж натискът в съзнанието на Люк изчезна. Той се изправи пред все още просветващия екран, до който бе подлъгал клонинга, и за пръв път от часове си пое спокойно въздух. Изпитанието бе приключило.
— Благодаря — прошепна той на Мара.
Тя отстъпи от мъртвия клонинг.
— За нищо. Съзнанието изчисти ли се?
Значи тя беше усещала натиска. А той се чудеше дали е така.
— Да — кимна Люк и отново си пое глътка прекрасен въздух. — Твоето как е?
Мара го изгледа насмешливо. За пръв път в очите й нямаше болка и омраза.
— Изпълних заповедта му — каза тя. — Край вече!
Люк огледа тронната зала. Карде беше завързал ворнскърите на падналия корниз и внимателно си проправяше път през останките. Хан помагаше на уморената Лея да се измъкне изпод камъните, които я бяха засипали.
— Лея? — извика Люк. — Как си?
— Нищо ми няма — отвърна тя. — Само съм малко замаяна. Да изчезваме от тук.
Люк се обърна към Кбаот. Старият джедай се взираше в безжизнения клонинг, ръцете му помръдваха неспокойно, погледът му беше объркан и безумен.
— Добре — съгласи се Люк. — Хайде, Мара.
— Тръгвайте — отвърна тя. — Ще ви настигна.
Люк впи поглед в нея:
— Какво мислиш да правиш?
— А ти какво мислиш? — отвърна Мара. — Ще си довърша работата. Както трябваше да направя още на Джомарк.
Кбаот бавно вдигна погледа си към нея.
— Ти ще умреш заради това, Мара Джейд — каза той. Тихият му глас беше по-заплашителен от налудничавите му изблици. — Бавно и в големи мъки.
Той вдиша дълбоко, скръсти стиснатите си в юмруци ръце пред гърдите и затвори очи.
— Ще видим — прошепна Мара, вдигна лазерния меч и тръгна към него.
Започна като далечен гръм, който по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше. Люк огледа залата, сетивата му тръпнеха от усещането за заплаха. Но не виждаше нищо нередно. Звукът стана по-силен, по-дълбок…
Внезапно таванът на тронната зала над него и Мара се срути в поток от малки камъчета.
— Пази се! — изкрещя Люк и обхванал с ръце главата си, се опита да се измъкне от пороя камъчета.
Замалко не падна, спъвайки се в купчината камъни, които вече се издигаха до глезена му. Бяха извънредно много на брой и малки, за да ги задържи със Силата. Продължаваха да падат и ударите го замайваха. През облака прах наоколо видя Мара да се привежда под лавината, като се опитваше да предпази главата си с една ръка, а с другата напразно размахваше лазерния меч срещу каменния поток. В другия край на тронната зала Хан крещеше нещо и Люк предположи, че и двамата с Лея са засегнати от атаката.
Застанал недокоснат сред отприщения от него каменен потоп, Кбаот вдигна ръце.
— Аз съм майсторът джедай Кбаот — прогърмя гласът му в тронната зала, надвишавайки тътена на сипещите се камъни. — Империята — вселената — е моя.