— Няма за какво — Хан погледна лекаря и двата медицински дроида, които се мотаеха около важната страна на леглото. — Май скоро ще свърши, скъпа.
— Съвсем си прав — съгласи се Лея през зъби. Нова контракция изцяло погълна съзнанието й. — Оооо…
Възбудата на Хан достигна нови висоти:
— Добре ли си?
Лея кимна, гърлото й бе твърде стегнато, за да му отговори.
— Дръж ме, Хан — прошепна тя. — Стой до мен.
— Тук съм — отвърна той тихо и успокояващо я обхвана със свободната си ръка през раменете.
Тя почти не го чу. Дълбоко в нея малките животи, които бяха създали с Хан, се движеха и изведнъж страхът им се бе превърнал в безграничен ужас.
Не се страхувайте, заговори мислено тя. Не се страхувайте. Всичко ще е наред. Аз съм тук и съвсем скоро вие ще бъдете при мен.
Тя не очакваше никаква реакция — съзнанията на близнаците бяха твърде неразвити, за да разберат нещо толкова абстрактно, като думите или предвижданията за бъдещи събития. Но въпреки това продължи да им говори, като прогонваше страха им с любов, спокойствие и утеха. Последва още една контракция — неумолимото движение към външния свят продължаваше…
И в този момент за безкрайна радост на Лея едно от малките създания й отвърна — докосна я така, както нито един от близнаците не беше реагирал на безсловесните милувки. Страхът се поуталожи и пред очите на Лея за момент изникна образът на бебешка ръка, обхванала здраво пръста й. Да, каза тя на бебето. Аз съм твоята майка и съм до теб.
Малкото съзнание сякаш се замисли над думите й. Лея продължи да го успокоява, но то се дръпна от нея, все едно нещо друго бе привлякло вниманието му. Тя реши, че това е добър знак — ако бебето можеше да забрави за момент случващото се…
Но за нейна огромна изненада паниката на второто съзнание също започна да намалява. А тя си мислеше, че то дори не усеща присъствието й…
По-късно, когато си припомняше случилото се, то й изглеждаше очевидно, ако не и закономерно. Но за момента откритието бе така изненадващо, че тя потрепери. Близнаците, чиято способност в Силата непрекъснато нарастваше още в утробата й, по някакъв начин се бяха свързали един с друг с дълбока и здрава връзка, която Лея никога нямаше да сподели напълно.
Това беше един от най-великите, но и най-горчиви моменти в живота й. Беше зърнала миг от бъдещето, видя как децата й порастват и мощта им в Силата се увеличава, и в същото време разбра, че в живота им ще има част, която тя никога няма да споделя.
Контракцията отмина, величествената горчиво-сладка картина на бъдещето се стопи в лека, но постоянна болка в съзнанието й. Към тази болка се добавяха угризения, че в егоистичните й мисли никога не й бе хрумвало, че Хан ще споделя живота на децата в много по-малка степен от нея.
И изведнъж в мъглата, обхванала съзнанието й, избухна ярка светлина. Тя импулсивно впи пръсти в ръката на Хан.
— Какво става?
— Показва се! — извика Хан и я стисна за ръката. — Първото вече е наполовина отвън.
Лея премига, рязко прекрати връзката с малките съзнания и светлината изчезна. До този момент те бяха виждали единствено мъглива сивота…
— Изключете лампата — прошепна тя. — Твърде ярка е. Очите на децата…
— Спокойно — прекъсна я лекарят. — Бързо ще привикнат. Хайде, последен напън.
И абсолютно изненадващо първата част свърши.
— Едното вече е тук — прошепна смаяно Хан. — Това е… — изви врат, за да види: — Дъщеря ни — погледна отново Лея и върху напрегнатото му лице се появи добре познатата крива усмивка. — Джейна.
Лея кимна.
— Джейна — повтори тя. Избраните имена никога досега не бяха звучали толкова добре. — А какво става с Джейсън?
— Гори от нетърпение да дойде при сестра си — подхвърли сухо лекарят. — Приготви са да напънеш, май се опитва сам да изпълзи навън. Хайде!
Лея си пое дълбоко дъх. Най-накрая. След десет часа мъка, след девет месеца бременност краят се виждаше.
Не краят — Началото.
След няколко минути лекарят постави в ръцете й близнаците, тя ги погледна за пръв път, вдигна глава към Хан и почувства как се отпуска в блажено спокойствие. Навън сред звездите се водеше война, но поне засега тук всичко с вселената бе наред.
— Внимавай, водач! — извика десети. — Имаш си опашка.
— Видях го — отвърна Уедж и се спусна рязко.
Имперският прехващач прелетя край него, стреляйки бясно с лазерното си оръдие, и се опита да повтори маневрата му, но зад гърба му изневиделица изникна бунтовнически изтребител, уцели го и той избухна в облак пламъци.
— Благодаря, осми — извика Уедж, издуха капчицата пот, увиснала на върха на носа му, и провери радарите.