Парапетът до най-дясното стълбище избухна в облак камъчета и прах. Охраната на двореца най-накрая започна да стреля. Ответният огън от площадката повали един от войниците, перилата взеха да падат. Мара предпазливо надникна иззад ъгъла. Пушекът и блясъците на изстрелите заслепяваха очите й, но тя упорито присви очи — искаше да види дали в цялата бъркотия войниците бяха успели все пак да свалят командоса, по когото бяха стреляли. Да. През проясняващия се дим се виждаше застинало тяло, покрито с прах.
— Един по-малко — извика тя към Бел Иблис. — Остават трима.
— И онези нагоре по стълбите — напомни й той и се намръщи. — Да се надяваме, че легендарният късмет на Соло ще се разпростре и върху Лея, децата и всички останали, които ще вземат за заложници.
— Изглеждаш напълно уверен, че ще има заложници — каза Мара.
Бел Иблис сви рамене.
— Единственият начин да се измъкнат от тук е под живия щит на заложници. И съм сигурен, че те го знаят. Другата им възможност е да се изтеглят нагоре, а аз вече заповядах на Калризиан да събере няколко изтребителя и да затворят небето над двореца. И след като блокирахме турболифта, остава само тази стълба.
Мара го зяпна и по гърба й внезапно преминаха ледени тръпки. Поради бързината и бъркотията в началото на цялата налудничава операция не бе имала време да спре и да обмисли всички подробности на ситуацията. Но сега думите на Бел Иблис и спомените й от далечното минало я накараха да осъзнае цялата истина.
Остана неподвижна няколко секунди, внимателно обмисляйки положението. Чудеше се дали е стигнала до истината, или предположението й е измислица. Но то устоя на проверката. Беше логично и тактически великолепно замислено, навсякъде се усещаше пръстът на върховния адмирал Траун. Това беше отговорът.
Планът щеше да успее, но в него все пак имаше един пропуск. Очевидно Траун не знаеше, че и тя е тук. Или не вярваше, че наистина е била Ръката на императора.
— Ей сега се връщам — извика тя на Бел Иблис, мина покрай него и забърза надолу по стълбите.
Зави зад ъгъла в напречния коридор, като погледът й следеше гравираните корнизи в горния край на стената. Някъде тук трябваше да бъде тайното обозначение, което търсеше.
Ето го. Мара спря пред обикновения на вид панел и набързо огледа коридора в двете посоки. Скайуокър и Органа Соло приемаха връзките й с миналото без никакви опасения, но едва ли и останалите щяха да са толкова безразлични. Протегна се към корниза, вмъкна два пръста на нужното разстояние и остави топлината на дланта и да активира сензорите в стената.
И с тихо щракване панелът се разтвори.
Тя се вмъкна в прохода, затвори панела зад себе си и се огледа. Изградени повече или по-малко паралелно на шахтите за турболифта, тайните проходи на императора бяха, разбира се, тесни и с ниски тавани, но пък и добре осветени, с вентилация и звукоизолирани. И което беше най-важно, щяха да я отведат в гръб на имперските командоси на площадката.
Две минути и три стълби по-късно тя беше при изхода на етажа на Органа Соло. Пое си дълбоко въздух, за да успокои дишането си, приготви се за битка и излезе през панела в коридора.
Очакваше да завари втори пост тук. Беше права — двама мъже в познатите униформи на охраната на двореца стояха подпрени на стената с гръб към нея и наблюдаваха далечния край на коридора. Шумът от тежките бластери заглушаваше тихите й стъпки и вероятно нито един от двамата не разбра какво ги сполетя. Тя бързо провери състоянието им, за да се убеди, че завинаги ги е извадила от играта, и забързано тръгна по коридора към апартамента на Органа Соло.
Тъкмо бе стигнала и започна да се промъква през отломките на разбитите врати, когато шумът от бластерния огън вътре внезапно бе заглушен от страшен трясък.
Мара стисна зъби. Обсадените откриха огън, гърмежите на бластерите им се присъединиха към тези на нападателите. Да се втурне вътре без никакво прикритие, щеше да е истинско самоубийство. Но ако се движеше предпазливо, някой можеше да загине, преди да се бе приближила достатъчно, за да стреля.
Оставаше й само една възможност…
Лея Органа Соло, извика мислено тя, както беше сторила, когато Калризиан бе отишъл да си вземе бластера. И сега не беше по-сигурна от тогава, че Органа Соло я чува. Мара е. Аз съм зад тях. Предайте се. Чувате ли ме? Предайте се. Предайте се. Предайте се.
Стигна до външната врата и чу едва доловимия през стрелбата вик на Органа Соло:
— Спрете! Не стреляйте! Предаваме се!
Мара внимателно надникна през вратата. Четирима командоси стояха до рамката, насочили бластери навътре, а вътре в спалнята други двама започваха да се изправят. Нито един от тях не поглеждаше назад.