Мара сякаш се посъвзе.
— Някъде по средата между екватора и северния полюс. В източния край на големия континент. Огромен масив, издигащ се над горския пояс и тревистите равнини.
— Добре — кимна Хан и вкара данните в компютъра.
Надяваше се, че радарите няма да се скапят точно сега.
И без това Мара вече беше подхвърлила доста подигравателни забележки за „Сокол“. Вратата зад него се отвори и в пилотската кабина влязоха Ландо и Чубака.
— Какво става? — попита Ландо. — Пристигнахме ли?
— Да — отвърна Мара, преди Хан да се обади.
Чубака изръмжа въпросително.
— Май наистина е доста западнало местенце — поклати глава Хан. — Никакви източници на енергия, никакви следи от предаватели.
— А военни бази? — обади се Ландо.
— Ако изобщо ги има, не мога да ги засека — отвърна приятелят му.
— Интересно — измърмори Ландо и надникна над рамото на Мара. — Върховният адмирал не е от най-доверчивите.
— Идеята е планината да бъде тайна съкровищница — напомни му хапливо Мара. — А не рекламен павилион на имперските оръжия. Нямаше гарнизони, нито командни центрове, които Траун да използва.
— Значи оставили са само войниците в планината, така ли? — попита Хан.
— Плюс няколко патрула на повърхността — отвърна Мара. — Но едва ли разполагат с големи бойни сили и тежки оръжия.
— Ще ми се отрази добре поне веднъж да се изправим срещу равностоен противник — подхвърли кисело Ландо.
— Освен ако Траун не е решил да разположи тук постоянен гарнизон — изтъкна Хан. — За всеки случай пригответе с Чуй оръдията.
— Добре.
Двамата излязоха. Хан превключи кораба на автопилот за кацането и се зае да претърсва с радарите.
— Някакви проблеми? — попита Мара.
— Май не — отвърна Хан, загледан в екраните. Не се виждаше нищо. — Докато се спускахме, на няколко пъти ми се стори, че мярнах нещо да обикаля около нас.
— Калризиан каза, че е видял нещо, преди да се прехвърлим от хиперпространството на Оброа скай — подхвърли Мара и надникна в екраните. — Може да е някакъв кораб с усъвършенствана система за избягване на радарната проверка.
— Или просто имаме повреда — отвърна Хан. — Външните системи ни създаваха доста проблеми напоследък.
Джейд погледна надясно.
— Възможно ли е някой да ни е проследил от Корускант?
— Никой не знаеше, че тръгваме — възрази Хан. Не, навън нямаше никой. Сигурно само си въобразяваше. — Каква част от тайната съкровищница си видяла?
Мара бавно се извърна. Изобщо не изглеждаше убедена, че не ги преследва никой.
— Само пътя между входа и тронната зала. Но знам къде е помещението с цилиндрите „Спаарти“.
— А енергийните генератори?
— Тях не съм ги виждала — отвърна тя. — Но си спомням, някой казваше, че системите за охлаждане черпят вода от реката, която се спуска по североизточния склон на планината. Сигурно са от тази страна.
Хан прехапа устни.
— А главният вход е на южния склон.
— Единственият вход — поправи го тя. — Има само един начин да влезеш или да излезеш.
— Чувал съм го и преди.
— Този път е вярно — настоя Мара.
Соло сви рамене.
— Както кажеш.
Нямаше никакъв смисъл да спори, преди да види на място какво е положението. Вратата на пилотската кабина се отвори. Той погледна през рамо, беше Люк.
— Пристигнахме, хлапе — извика Хан.
— Знам — Люк застана зад Мара. — Мара вече ми каза.
Хан се обърна към нея. През цялото пътуване тя сякаш избягваше Люк, което не беше особено лесно на кораб с размерите на „Сокол“. Люк от своя страна се опитваше да не й се пречка, което също беше доста трудно.
— Казала ли ти е?
— Точно така — увери го Люк и погледна планетата пред тях. — Значи това е Затънтената земя.
— Да — сопна се Мара, свали предпазния колан и се шмугна край Люк. — Ще се върна след малко — извика тя през рамо и излезе.
— Двамата работите чудесно заедно — подхвърли Хан, когато вратата на пилотската кабина се затвори след нея.
— Вярно е — съгласи се Люк и се настани в току-що освободеното от Мара кресло. — Трябваше да ни видиш на борда на „Химера“, когато отидохме да спасим Карде. Радвам се, че е на наша страна.
Хан го изгледа озадачено.
— Само дето иска да забие нож в гърба ти.
— Ще рискувам — усмихна се Люк. — Сигурно е някоя от нелепите джедайски глупости.
— Не е смешно, Люк — изръмжа Хан. — Тя все още не се е отказала от намерението да те убие. Казала го е на Лея на Корускант.
— Това само доказва, че всъщност не иска да го направи — възрази Люк. — Обикновено човек не разправя на всеослушание плановете си да убие някого. Особено пред роднините на жертвата.