Само че не бе видяла правилно.
— Аз не го нападнах, Мара — каза той. — Императорът замалко не ме уби, но Вейдър го сграбчи и го хвърли в отвора на шахтата. Не можех да направя нищо, дори и да исках. Лежах на пода парализиран от светкавиците, с които той ме удари.
— Какво искаш да кажеш с това „дори да исках“? — изсумтя презрително Мара. — Нали затова отиде на борда на „Звездата на смъртта“?
Люк поклати глава.
— Не, отидох, за да се опитам да върна Вейдър от тъмната страна на Силата.
Мара се извърна. Люк усещаше вихъра от объркани чувства в нея.
— Защо да ти вярвам? — попита тя накрая.
— Защо да те лъжа? Ако не бях там, Вейдър едва ли щеше да се хвърли отгоре му. В този смисъл съм отговорен за смъртта на императора.
— Точно така, виновен си — съгласи се отривисто Мара. Но преди да го каже, се долови секунда колебание. — И аз няма да го забравя.
Люк кимна мълчаливо, чакаше я да продължи. Но тя също мълчеше и след малко той отново се обърна към бодливите храсти.
— На твое място бих внимавала повече с тези неща — подхвърли Мара зад него, гласът й отново беше студен и овладян. — Не искаш да сме като хванати в капан, ако нещо голямо прескочи храстите, нали?
— Права си — кимна Люк, схващайки двоякия смисъл на думите й. Предстоеше им работа и докато не я свършеха, тя имаше нужда от него жив.
И след това тя трябваше да посрещне съдбата, която й беше приготвена. Или да си избере нова съдба. Той прибра лазерния меч и мина покрай нея към останалите, които бързо организираха лагера. Време беше да провери дроидите.
ГЛАВА 17
Вратата на залата на Общото събрание се отвори и в големия коридор се изля поток създания и дроиди, които разговаряха оживено в обичайния спектър от различни езици. Лея погледна Уинтър и кимна. Представлението започваше.
— Какви са последните новини? — попита тя, докато навлизаха в тълпата.
— Пристигна интересен доклад от Пантоломин — отвърна Уинтър, оглеждайки нехайно тълпата. — Някакъв ловец на глави твърди, че е проникнал в имперската корабостроителница на Орд Траси, и предлага да ни продаде информация за новата им програма за производство на кораби.
— Не ми се занимава повече с ловци на глави — отсече Лея, опитвайки се да отклони поглед от тълпата. Уинтър наблюдаваше внимателно и с перфектната си памет щеше да запомни всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят разговора им. — Значи полковник Дерлин смята, че можем да му имаме доверие?
— Още не е сигурен. Контрабандистът е изпратил безплатна мостра — информация, че там има три звездни разрушителя, които ще бъдат напълно готови до един месец. Полковник Дерлин каза, че в момента командир Харлис подготвя операция за проверка на сведенията.
Излязоха от големия коридор. Крачеха заедно с десетина създания, които още не се бяха разпръснали към кабинетите си и залите за срещи.
— Изглежда доста опасно — Лея рецитираше предварително съгласувания текст. — Надявам се, че няма да отиде да провери лично.
— В доклада няма никакви подробности — продължи и Уинтър. — Но в приложението питат дали има възможност да се вземе на заем товарен кораб от някой, който търгува с Империята.
Заседателите в Общото събрание завиха по напречния коридор и Лея и Уинтър останаха във фоайето заедно с техници, помощници, административен персонал и лица с нисък ранг от правителствените служби на Новата република. Лея ги огледа бързо и реши, че няма смисъл да повтарят представлението. Обърна се към Уинтър, кимна отново и двете тръгнаха към турболифта.
Дълго се бяха занимавали с въпроса, къде да настанят Чен и апаратурата му, без никой да узнае с какво се занимава той, и след внимателно изследване на оригиналните планове на двореца откриха идеалното място — малко помещение за авариен генератор, затворено и запечатано преди много години, вклинено между щаба на пилотите на изтребители и отдела по снабдяване. Лея преряза с лазерния меч нов отвор откъм сервизния коридор, Бел Иблис им помогна да прекарат кабели за електричество и връзка с главния компютър и Чен разположи апаратурата си за дешифриране. Разполагаха с всичко, което им трябваше. Липсваха само резултати.
Когато пристигнаха, Чен седеше в единствения стол и зяпаше замечтано в небето, вдигнал крака на ръба на бюрото. Уинтър затвори вратата и чак тогава той забеляза присъствието им.
— О, здравейте — кимна Чен, свали краката си и подметките му изтропаха по пода.
— По-тихо, моля — смъмри го Лея и потрепери. Току-виж офицерите от другата страна на тънките стени докладвали на непосредствения си командир за странните шумове. Но все пак можеше и да не го направят. — Генерал Бел Иблис донесе ли последното съобщение?