— Трябва ми факла! — изрева той на стоящите наоколо, докато други мъже заемаха позиция с гигантския арбалет. С мерника Мат следеше как Лемар, заслепен от ярост, бясно се изправи, за да нападне атакуващите го хора.
Мат се прицели в светлия корем на звяра. Но въпреки че харпунът беше готов да се забие в гърдите на чудовището, пилотът още се бавеше.
— Къде е огънят? — извика той нетърпеливо.
Тогава се приближи Мокас със запалена факла.
— Нека Вудан да направлява ръката ти! — изрече жрецът, ясен знак, че е зачеркнал Лемар от своя списък на божествата. Матю Дракс пое факлата и с нея запали късия фитил, който стърчеше над дървената дръжка на харпуна.
Имаше само секунди до избухването на взривния заряд, закрепен на огромната стрела.
Пристъпи до спусъка. Тетивата отскочи и запрати харпуна във въздуха — точно в момента, когато Лемар се спусна напред, за да нападне приятелите на Фрадак.
— Проклета…! — изплъзна се от устата на Мат, но остатъкът от проклятието замря в гърлото му, когато видя, че харпунът, макар и да не улучи корема на чудовището, влетя в отворената му паст.
От болка Лемар се изправи на задните си крака и с въртеливи движения на главата си се опитваше да се освободи от здраво забития харпун. Но преди да успее да го направи, се разнесе приглушена експлозия.
Черепът на звяра беше разкъсан на парчета. Дъжд от червеникавокафяви кости се разнесе във въздуха, преди барутните облаци да закрият обезглавения труп.
Още за секунда покритото с плочки тяло остана изправено, после звярът се просна по дължина в плитката крайбрежна вода.
След няколко секунди пълно мълчание рибарите се втурнаха в залива и с харпуните си нападнаха безжизненото животно. Почти всеки от тях имаше лични сметки за уреждане с мрачния бог, който беше донесъл толкова много страдания на селата по брега на малкото море.
Мат разбираше реакцията на хората, но не изпитваше желание да участва в страховития ритуал. Изтощен, облегна гръб на гигантския арбалет и затвори очи.
След като първоначалното радостно опиянение премина, мършата на влечугото беше изтеглена на брега и около нея се натрупа голяма клада. Едва когато Лемар изгоря в буйните пламъци, беше наистина унищожен. И Мат едва сега можеше да бъде сигурен, че мутиралите клетки никога нямаше да се възстановят отново.
Докато езерният демон изгаряше, рибарите надонесоха ястия и напитки, за да отпразнуват заедно края на терора.
На Мат не му беше до триумф. Борбата отне твърде много човешки животи. Най-много го болеше за смъртта на Фрадак, с когото, въпреки първоначалните различия, го свързваше приятелско чувство. Така че за него най-хубавото нещо, което преживя вечерта, беше да види Анака и родителите й отново заедно и в сговор.
— Защо така замислен? — попита го Аруула, когато донесе две чаши боровинково вино. — Тези хора честват теб като герой. Ако останем тук, можеш да станеш вожд на всичките петдесет и две села около малкото море.
Мат поклати глава.
— Щом като радостта от победата отмине, тук отново ще е от значение всекидневният труд — каза той. — А определено не ме бива за рибар. Хората би трябвало по-скоро да издигнат паметник на Фрадак. Той се изправи срещу безумието още когато никой не виждаше някакъв шанс за успех в борбата срещу Лемар. И даде живота си, за да могат другите да живеят в мир.
— Съчувствам на Анака — каза тихо Аруула, сякаш изговаряше нещо неприятно. — Но когато преди това видях кръвта по повърхността на водата, надявах се ти да си онзи, който отново ще изплува, а не той.
Мат нежно я прегърна.
— Нямаш причини да се срамуваш — утешаваше я той. — И аз бих се чувствал така, ако ти си в опасност. Нека утре да продължим пътя си. Бих искал колкото е възможно по-скоро да се върна в базата си в Берлин.
Аруула кимна утвърдително, преди да се облегне на рамото на Мат. Мълчаливо наблюдаваха празнуващите в екзалтация хора, които танцуваха около горящото тяло на Лемар, сякаш никога не е съществувал жертвен култ в негова чест.