Лилия продължаваше да крещи на Вълчан, който от своя страна мълчеше и кимаше с глава. Милчо се беше свестил и се опитваше да стигне до бащата на Лилия, който пък едвам смогваше да се защити от ударите на Климент. Станка се разправяше с мъжа си. Майката на Лилия стоеше настрана и говореше по телефона.
И тогава Васко го видя.
Малкото дете, в количката до обърнатата маса. То просто седеше там и се скъсваше от рев, а никой не го чуваше и не му обръщаше внимание. Всички бяха заети със свадата.
Васко трябваше да действа. Стана от стола си и тръгна към бебето.
Грабна го в ръце и побърза да се отдалечи от разрасналата се разправия.
Чувстваше се като фантом. Никой не му обръщаше абсолютно никакво внимание. Нима родовите разпри и свади бяха по-важни дори и от детето? Нима те бяха над всичко?
И тогава той си спомни…
Кръщенето на собствения му син. Свадата, която бе възникнала между неговото семейство и това на жена му. Взаимните упреци. Разменените шамари и ритници. Проваленото празненство. Двадесет и пет години по-късно нещата си оставаха същите. Селото и градът се презираха. А любовта, свързала чедата им, не беше в състояние да превъзмогне всичките различия, които раждаха неразбирателството и бяха ядрото на раздора.
Раздорът беше като люта змия, която отравяше всеки живот по пътя си.
Васко стоеше на същата онази пейка в периферията на двора, където беше очаквал започването на кръщенето. Бебето лежеше в прегръдката му и като че ли се беше успокоило малко. Съвсем малко.
Мъжът погледна към мястото, където разправията продължаваше. По някаква мрачна ирония оркестърът продължаваше да извива музиката си. Ударите на тъпана бяха придружени от дивата мелодия на акордеона. Цялата музика се извисяваше над тълпата от хора, които си крещяха и се блъскаха.
— Спокойно, синко. Спокойно — прошепна на бебето. — Всичко ще се оправи.
А дали щеше? Дали семействата щяха да си простят едно на друго за изказаните обиди? Дали щяха да забравят за случилото се? И дали след това щяха да си стиснат ръцете и да се разбират?
Или щяха да се окажат прекалено тесногръди. Може би всичко щеше да завърши с разтрогването на брака между Вълчан и Лилия. А горкото бебе — то щеше да се озове по средата.
Миналото се повтаряше. Да, някои от роднините му можеше да казват, че има родово проклятие, но Васко знаеше къде е причината. Тя беше у хората и нямаше по-голямо проклятие от техния нрав.
Мъжът притисна малкото същество по-силно до гърдите си. Грозната истина напираше в главата му. Детето наистина присъстваше на кръщене. На кръщение, но извършено не вътре в храма, а отвън, в двора — сред собствените му близки.
Кое кръщение беше по-истинско?
И кое щеше да ознаменува живота на детето занапред повече?
Васко, притиснал бебето до гърдите си, заплака на свой ред.
Надяваше се, където и да е сега, синът му да му прости.
Задушница
Отвъд залостените прозорци вятърът виеше свирепо. Сблъсъците на всеки повеи със стените на схлупената къщурка бяха толкова силни, че наредените по високите рафтчета чинии потрепваха.
— Спете — рече им той и започна да люлее бавно креватчето им.
Отвън вятърът продължаваше да стене, сякаш беше яхнат от душите на всички покойници в селото, почетени по-рано днес на Архангеловата задушница.
Момченцата на Първан сякаш бяха задрямали, когато първият гръм разтърси есенното небе. Дечицата заплакаха, а редом със сълзите им, отвън, по чакълестата настилка и калната почва, отчетливо се чу барабаненето на дъжда. Първан преглътна и залюля ридаещите си отрочета по-бързо. В главата му се прескачаха несвързани мисли, а опитите му да си спомни някоя приспивна песничка бяха неуспешни. Това тягостно жужене във въздуха, идващо с дъжда, не му позволяваше да се съсредоточи. Самият въздух вътре в стаята беше натежал.
Докато галеше главичките на плувналите в пот и сълзи деца, Първан не успя да прецени дали боботенето, което чува с ушите си, е от рязко покаченото от появилия се страх кръвно, или го чува отвън.
Да, страхуваше се. Сам, с децата, в тази мрачна нощ. Наклони се леко над тях и ги прегърна, а те като че ли се успокоиха.
Чу се звук на камбана и Първан рязко се надигна. Не можеше да бъде! Единичен удар. Дъждът продължаваше да барабани. Следващ удар. После други. Камбанките и закачените грънци, висящи от свода в плевнята… Възможно ли бе вятърът да е толкова силен, че да ги заблъска едни в други? При цялото желание на Първан да стане и да излезе, за да види какво се случва, не можеше да се отлепи от стола си. Макар да се залъгваше, че не иска да оставя децата сами, вътрешно знаеше, че наистина се страхува.