— Бий бе, сърце, бий бе! Още малко живот ти остава, затова продължавай да биеш, че после ’га се пръснеш, нема мо’еш!
Обърна се към Дойчин, който продължаваше да не откъсва погледа си от него, сякаш чакаше с нетърпение продължението на историята. Бай Марин беше готов да я доразкаже…
— Ето, на това дърво, дядовото, се бях покачил да чакам баба ти. Тя се спря под него, за да си почине от лудешкия бяг. Оттук можех да я разгледам. Беше сплела кехлибарените си коси и лицето ѝ се открояваше. Беше леко обличко, с едно такова малко носле… направо да го изядеш. И онези пълнички устни… Абе — хубавица. Без да се замислям, скочих от дървото право върху нея! Тя се изплаши, усетих как сърцето ѝ щеше да хвръкне. Започнахме да се боричкаме и търкаляме, и така от пътеката се озовахме в храсталаците. Тъкмо я бях приковал към земята и — аха да я целуна — тя стрелна главата си и ме захапа по устните. Толкова силно, че чак ми пусна кръв. Аз ти казвам, чадо. Дяволица беше! Спомням си, че изохках, а тя ми се засмя и каза, че съм женчо. Тогава, засегнат от закачката ѝ, я награбих и вече, хе-хе, можеш да се досетиш как продължи.
Бай Марин млъкна. Бръкна в един от джобовете си и извади смачкана, пожълтяла от дълга употреба кърпичка и започна да попива избилите сълзи, стичащи се по лицето му. После я прибра обратно и се обърна към Дойчин.
— Хайде, момче. Да потегляме!
Двамата, заедно с козичките, продължиха нагоре по пътеката, която постепенно ги изведе от леса. Очертанията на Големия дол изпълниха гледката.
Бяха изминали вече няколко часа, откакто се бяха покачили на високото. Бай Марин бе полегнал на все още тучната трева, опрял гръб на студен ъгловат камък. В ръцете си държеше стария дървен кавал. Хвърляше погледи ту на разстилащите се встрани гори, ту на стадото пред него. Дойчин притичваше покрай козите и им се радваше. Пастирът погледна кавала и го доближи до устните си. В главата му започнаха да се връщат отдавна несвирени мелодии. Силна вълна вятър от север премина през дола.
— Ха! Ветре! Нема успееш да ме надсвириш! — извика предизвикателно Марин и наду кавала.
Мелодията започна да се извисява над поляната и стадото, а сетне и в околностите. Пастирът свиреше. Очите му бяха затворени, бузите му — зачервени, а усмивката — до ушите. Изглеждаше така, все едно изпитва вътрешно блаженство. Силният повей на вятъра започна да се чува малко по-несигурно и приглушено.
Наближаваше пладне, а слънцето все още не можеше да избие от сивата купчина облаци. Марин изведнъж спря да свири. Остави кавала си на земята, загърна се с ямурлука и започна бавно да търка ръцете си, мърморейки:
— Проклетник си ти, ветре! Надсвирих та, а ти ми носиш студ, за да спра! Коварен си, стари приятелю. И ти не ме щадиш вече…
Старикът се сгуши още повече под дрехата. Не бе очаквал точно този ден есента да нахлуе. Уж сутринта беше предугадил друго. Уви, беше се излъгал.
— Ех, Марине, Марине… Изкуфяваш вече — каза си.
Старият ямурлук, прояден на места, обаче успяваше да го стопли. Внезапно образувалата се топлина беше достатъчна, за да накара клепачите му да натежат. Марин хвърли последен поглед към стадото и Дойчин, преди да заспи.
Събуди се няколко часа по-късно. Първото, което усети, беше, че вятърът си е отишъл. Част от облачната покривка също я нямаше и сега слънцето му намигаше леко. Пастирът погледна стадото си. Козите бяха налягали и се припичаха на топлината, носеща спомен за умиращото лято. Бай Марин усети раздвижване до себе си — Дойчин, легнал незнайно кога до него, също се пробуждаше. Старецът постави дясната си ръка на главата на сгушения до него спътник и заговори:
— Знаеш ли, синко… Ще ти разкажа една легенда от нашия край.
Дойчин го погледна с очакване.
— Малък си още, пале си, за да знаеш как точно станаха нещата. Това проклятие, което надвисна над нашите земи. То е още от време оно. То е прокоба, която тегне над целия свят, откак съществува. Дядото на моя дядо му е разказвал тази легенда. И знаеш ли защо е важна? Защото оттогава сума ти хора са изгнили в земята, сума ти има̀не се е загубило, сума ти къщи са се сринали, но тя е още жива. Историите, синко, оцеляват. Историите са вечни, Дойчине, чуваш ли ме? Затова те са най-голямото богатство.
Докато говореше, пастирът галеше спътника си по главата.
— Ето я и легендата:
Имало едно време по етрополските земи един змей. Бил голям колкото църква и дълъг колкото Синия вир, на който водим животните на водопой. Та този змей хората го зовели Камлишман и се страхували от него години наред. Дълго време го оставяли безнаказано да ходи по земите им, да краде овце и моми. Понякога дори палел с огъня си някое пасбище или някой обор, за да покаже могъществото си. Това от дълги години… дълги години, чадо, докато Зольовеца, виден занаятчия, измайсторил машина, която нарекъл змееубиец. И тогава всички селяни от целия Предел се надигнали — с вили, сопи, лопати, кой каквото има — към мястото, където било леговището на змея. Искали да привлекат вниманието на огненото чудовище, за да може Зольовеца да го издебне в гръб и унищожи. Всички люде желаели смъртта на Камлишман. Но не всички имали един мотив.