За възрастния мъж оргиите бяха светотатство, кощунство. Той прехапа устни. В съзнанието му продължаваха да ехтят гайдите. Те му даваха опората, от която имаше нужда.
Старецът вдигна полуавтоматичната карабина, опря я на рамото си и започна да стреля напосоки.
Първите куршуми потънаха в най-близко намиращите се до него мъж и жена. Внезапно бликналата кръв опръска другите около тях. Дядо Атанас пристъпи смело, вадейки нови патрони от кожената чантичка на колана му. Докато презареждаше оръжието си, хората в стаята все още не осъзнаваха какво се случва. Множество премрежени погледи се обърнаха към него през дима, изпълнил стаята. Някои вдигнаха ръце, за да се предпазят.
Карабината беше заредена.
Дядо Атанас продължаваше да крачи смело напред. Ревът на гайдите продънваше главата му.
— Мамицата ви, изедници! — изкрещя. — Това е за Горен Ручей!
Прицели се отново. Този път изстрелите се забиха в главите на две млади момчета и едно момиче, дръзнали да се изправят. Нови пръски кръв обагриха в алено блюдата по масите. Хората в залата продължаваха да се движат едва-едва. Всичко се случваше като на забавен кадър.
„Какви, по дяволите, са тия?“ — помисли си, изригвайки изпречилата му се маса.
Беше очаквал хората да му се съпротивляват. Да се разрази меле. Вместо това се намираше сред безпомощни мъже и жени от всякакви възрасти. Съвсем скоро мястото щеше да заприлича на касапница. Дядото извади нови патрони и съжали, че няма по-мощно оръжие, което да възпроизвежда повече изстрели, преди презареждане.
Карабината отново бе насочена в хората пред него.
Няколко нови трупа.
Този път намиращите се в стаята осъзнаха какво ги е сполетяло. В помещението настана хаос. Започнаха да бягат и да се крият. При все това бяха прекалено бавни. Дядо Атанас презареждаше отново и отново карабината. Мрачно удовлетворение изпълваше старика. Огънят, който трябваше да разпали много отдавна, изгаряше цялото му същество. Толкова години се бе чувствал роб и поданик на тези скверни люде, пристигнали от големия град и разрушили света му из основи. Сега обаче беше над тях. Пред дулото на оръжието му всички бяха нисши. Сега той беше господар и той налагаше правилата. Пълната безпомощност, в която се намираха, го караше да чувства нови и нови приливи на увереност.
Застана в средата на стаята, покачен върху една от масите, вдигна отново оръжието си, но този път не стреля. Вместо това започна да го насочва последователно към всички.
— Моля ви! — изкрещя някаква жена, явно излязла от опияненото си състояние.
Друга до нея започна да пищи, а някакъв едър мъж с лъщящо теме ридаеше, сгушен между двете. Дядо Атанас потърси с поглед и най-после успя да фиксира откъде звучи цялата отвратителна музика. Следващите куршуми се забиха в огромните колони, окачени на една от стените. Последва пращящ звук, след който музиката рязко спря. Останаха само звуците, които издаваха хората в залата. Внезапният покой като че ли дойде леко отрезвяващо дори за дядо Атанас.
Той презареди оръжието си. Ефектът от алкохола започваше полека да отшумява. Вдигна предизвикателно карабината и отново я насочи към хората.
— Покажи се, страхливецо! — изкрещя. — Къде се криеш?
— Спрете, моля ви — продължаваше да хлипа младата жена пред него.
Атанас погледна към нея. Беше на не повече от двадесет години. Колкото собствената му внучка. Тялото ѝ — в драскотини и синини. Лицето ѝ, ако не беше покрито с вече размазващ се грим, можеше да мине за хубаво. Под очите ясно личаха дълбоки тъмни кръгове, а косата ѝ беше смачкана. Момичето се влачеше като гол охлюв по земята.
Отново огледа цялата мръсотия по пода. Бутилки, спринцовки, разпилени дрехи и храна. Старият мъж не беше глупак. Схващаше какво се е вихрило в къщата цял ден.
За него момичето беше съсипало не само младостта, но и живота си. Какво ли я беше накарало да пропадне до тази дупка? Да се забърка с тези хора. Всъщност това нямаше значение. Мисълта, че неговата Диляна може да стигне до това положение, го отврати до дъното на душата му. Ако не…
Дядо Атанас насочи карабината срещу момичето и дръпна спусъка. Един. Два. Три. Четири пъти.
— Какво искаш, бе! — чу се вик от края на залата.
Изпод една от масите се надигна среден на ръст младеж, гол до кръста. На главата му имаше огромен лилав перчем. Дядо Атанас знаеше много добре кой е този човек.
— Педераст! Показа се, а! — изкрещя старикът и скочи на пода, насочвайки се към дръзкото момче.
Докато презареждаше оръжието си, осъзна, че не са му останали много патрони.
— Няма да се измъкнеш жив от тази къща! Татко като се върне, ще те изкорми, чуваш ли?