Наистина щеше да заличи селото.
И наказанието за дядо Атанас беше да гледа цялото това унищожение.
Пътешествието продължаваше. Виждаха се още и още тела. Не само на съселяните му, но и на техни роднини и приятели, дошли от града да прекарат празниците с тях. Сърцето на стареца се разтуптяваше още повече от това, че никъде не вижда съпругата и внучката си — едничките му останали свидни същества.
Каруцата, влачеща стареца, довърши обиколката на окървавеното и опожарено село. Дядо Атанас беше започнал да губи съзнание. Тялото му беше натъртено и ожулено на много места и кървеше. Конете поеха нагоре по хълма към златния кръст. Влачещият се отзад старец така се блъсна в една издатина на пътя, че счупи ребро.
Усети как въздухът не му достига.
Разумът му сякаш се разпадаше на парчета — единственото, на което можеше да се надява, бе да умре бързо. Раната, която получи, щеше да го довърши, макар и не веднага…
Каруцата спря на хълма с кръста.
Радоев слезе и побърза да развърже дядо Атанас. Изкривеното му тяло показваше, че пораженията, които е претърпял по пътя, са достатъчни, за да не може да се съпротивлява. Мафиотът кимна на охранителя си и той също слезе от каруцата. Грамадният мъж вдигна дядо Атанас и понесе тялото му към кръста.
Погледът на стареца отдавна беше съвсем мътен. Сега единственото, което можеше да различи, бе огромното златно разпятие и семейството си под него.
Видът на плачещата стара жена и на парализираната му внучка сякаш го върна обратно към живот. Той извърна леко глава към Радоев и със сетни сили му каза:
— Пощади ги. Моля те! Те не са виновни.
Охранителят пусна стареца на земята.
— Погледни ги за последно. Това е участта, която съм им подготвил. Защото смъртта невинаги е единственото справедливо наказание.
Преди мракът да го обгърне напълно, старецът видя как хората на Радоев хвърлят жена му и внучката в прясно изкопан ров до златния кръст. Дядо Атанас започна да се дави и гърчи все повече и повече, докато накрая смъртта не го победи окончателно. Угасналият му поглед остана вперен в рова, който хората на Радоев вече зариваха…
Дълго време пожарищата в Горен Ручей не стихваха. Хора от съседните села не посмяха да тръгнат натам, за да видят какво точно се случва, тъй като от север се задаваше голяма буря. Освен това селяните се страхуваха и от мафиота.
Два дни и две нощи пушеците се извиваха към небето, а сетне дойде снежният ураган, който удари Етрополския регион с цялата свирепост на зимата. Седмици наред снегът не спря да се трупа, на места стигайки до два метра. Зимният мраз беше дошъл точно по празниците и нямаше да напусне този балкански регион до пролетта.
Гъста снежна покривка се спусна като саван над Горен Ручей и затрупа всичко с бяла забрава. Единственото, което остана да стърчи над селото, беше петметровият златен кръст на хълма.
Седмици по-късно, в една януарска вечер, той също изчезна.
Селяните от околията разправяха, че странстващ пътник споменал, че е виждал кръста някъде из Родопите, но повече подробности никой не знаеше.
Когато виелиците утихнаха, хора от Етрополе поеха на експедиция към Горен Ручей, тъй като от селото не се чуваше вест. Когато пристигнаха там, завариха само руини, напомнящи някогашните сгради. Проведе се разследване, което мина съвсем набързо и установи, че в селото са бушували големи пожари, които са погълнали всичките петдесетина местни жители, както и гостуващите им близки. Сред жертвите бяха посочени известният бизнесмен Радоев и цялото му семейство. Причините за пожарите така и останаха неизяснени, документацията потъна в архивите на следствието, а селяните от околността започнаха да съчиняват легенди за родови проклятия и Божие наказание.
Няколко години по-късно, иманяри от Софийско преровиха цялата местност, в търсене на заринато има̀не. Търсенията им не се увенчаха с успех, като изключим един златен пръстен, намерен върху ръката на дребничък скелет, погребан не по християнския обичай, на хълм над селото.
Този пръстен, върху който беше изобразена гайда, успя да попадне в колекцията на известен новобогаташ. От време на време той се появяваше по светски събития с него и будеше възхищение у всички. На едно от събитията богаташът се запозна с младо момче, историк, което прояви интерес към пръстена и чудното изображение на гайда върху него. След известно ровене в старите архиви на Етрополската библиотека, младият историк разбра, че пръстенът принадлежи на известния с майсторското владеене на гайдата род Гайдарови.