Вятърът нахлу още по-силно на поляната. Козите също бяха започнали да се пробуждат. Блеенето им привлече вниманието на стареца и на Дойчин.
— Хайде, сине, отивай да ги викаш. Ще се прибираме.
Бай Марин потупа по задницата вярното си куче и то, вдигнало ушите си високо, се втурна в лудешки бяг към малкото стадо. Пастирът въздъхна тежко. Не знаеше за кой път излиза на пасбището и за кой път разказва тази история на мърлявото и проскубано, но съпътстващо го неотклонно, псе. Беше минало доста време, откакто не бе продумвал на човек. Всички — къде се запиляха, къде измряха… Накрая в Оселна останаха само той, няколкото му козички и кучето Дойчин. И все пак старецът знаеше, че легендата трябва да бъде предадена. Легендата трябваше да бъде запомнена. Дано вятърът успееше да я занесе на някого.
Това бе едничката му надежда.
Небето беше толкова тъмно, сякаш вечерта вече бе нахлула. Бай Марин вървеше по обратния път към дома си. Крачейки по чакълестата пътека, пастирът отправи поглед към тридесетте колиби и къщички. Те продължаваха да тънат в тишина. Сякаш в тях се спотаяваха призраци.
Призраците на миналото.
Вятърът виеше злокобно из пустите улички, а пастирът се тътреше уморено заедно с малкото си стадо.
Селцето продължаваше да спи, сгушено в тишина и покой.
Присъщи единствено на смъртта.
Вземи си, баба, череши
Колата паркира на очукания черен път пред старата къща. Вратата откъм шофьорското място се отвори и оттам излезе слаба и ниска жена, облечена с потник и пола. Русата ѝ, стигаща до раменете коса се развя от полъха на вятъра. Докато я прибираше, тя се обърна към къщата, пред която бе спряла. В това време задните врати на возилото се отвориха и оттам излязоха двама младежи — момче и момиче — и двамата на не повече от шестнадесет години. Жената свали големите слънчеви очила, тип „бъбрек“. Лицето ѝ беше белязано от типичната умора за нейните четиридесет години на трудности и грижи.
— Наско, пиле — обърна се тя към момчето, — отвори багажника и свали торбите с напазаруваното от супермаркета.
Момчето сякаш не я чу — погледът му беше забит в мобилното устройство в ръката му.
— Наско! — напомни му майката сопнато.
По-резкият ѝ тон явно го извади от унеса, тъй като момчето се засили към багажника. В същото време русокосата жена се доближи до момичето и го прегърна през рамото.
— Доволна ли си, че дойдохме пак на село, Бети?
— Мм… — смотолеви момичето. — Ами по принцип да, но нали знаеш, че довечера в дискотеката ще забива DJ…
— Знам, знам — прекъсна я майката. — Но нали знаеш, че е началото на лятото и баба ви иска да ви види. Не сте си идвали от декември.
В този момент откъм къщата се чу шум. По циментовата плоча до входа потракваше дървено бастунче. Лекият, отмерен такт беше придружен от тихо мърморене, което новопристигналите едва чуваха. Откъм буйно обраслата градина се зададе възрастна забрадена жена, облечена с дълга фуста и тениска.
— Добре дошли! — провикна се жената, макар гласът ѝ да беше изнемощял. — Наде, ти ли си? Не мога да те позная!
Русата жена се доближи до оградата.
— Как ще ме познаеш?! Та ти ослепяваш с всеки изминал ден.
Вместо да ѝ обърне внимание, бабата се обърна към децата. Момчето беше награбило два огромни сака, препълнени с разнообразни покупки, като най-отгоре се подаваха колбаси, бутилки безалкохолно и бира, бучка кашкавал и кроасани. Момичето стоеше и беше заровило глава в големия плосък апарат в ръцете си.
— Много сте пораснали, деца. Бетина, я се виж! Мома за женене направо.
Бабата беше стигнала до вратника на оградата. Започна да се суети, докато опитваше да го отвори. Младото момиче извъртя очи и въздъхна.
— Какво има? — попита я майката.
— Тоди и Мими вече се рисуват за довечера, а аз съм тук, в тази мизерия. — Момичето кимна по посока на животинските изпражнения, разпилени по пътя около тях.
Майката също въздъхна и се приближи към вратника, за да помогне на бабата.
Горе в небето слънцето напичаше лениво, ознаменуващо средата на деня.