Мъжът се ослуша — песента на природата беше навсякъде около него. Това бе неговият нов дом, така невероятен. Чуваше зова от новия си храм и бе щастлив, че му принадлежи. Вместо да тръгне обаче, мъжът приседна на един от заобикалящите го студени бели камъни. Те се явяваха жертвен олтар, на който щеше да постои, за да положи остатъка от тревожните си мисли. Всички спомени, свързани с живота сред другите, в цивилизацията, бяха се утаили в душата му. Мрачно наследство, тегнещо над цялото му съществуване.
Веднъж изчистил се от тях, той се надяваше, че най-после ще зърне светлината. За да облее душата си с нея…
Постоя още няколко часа върху скалите, а сетне обърна глава към ширещите се зад него гъсти зелени гори.
Сякаш го призоваваха.
Тръгна към тях с мека стъпка.
И тогава почувства.
Природата беше единственото истинско светилище за този, който иска да слее своите свобода и сигурност в едно. Колкото повече се отдалечеше от хората и цивилизацията и колкото повече навлезете в битието от естествената среда, толкова повече духът му щеше да се въздигне. Отделяйки се от света, който досега беше познавал, щеше да се приближи към себе си.
Където беше сигурен, че се намира тя.
Светлината.
Самотата на вятъра
Летният задух беше продължил прекалено дълго.
Седемдесет и седем дни без никакви валежи. Тогава небето почерня и хвърли сянка върху стелещите се под него ниви, гори, села и градове. Облаците от Северозапада се скупчиха и започнаха да си ръмжат един на друг.
И от мрачната им среща се прероди той — вятърът. Спусна се бързо и стихийно надолу по спирала и извивайки се, започна своя поход.
Първоначално с по-слаби темпове. Искаше да разгледа надълго и нашироко как вървят нещата…
Долчинка с обрасли и необработени ниви. Разрушена мелница. Пресъхнала река. С мръсно корито.
След нивите се мержелееха петнадесетина къщички, струпани на едно — като малко селце. Вятърът се промъкна хищно между първите две.
Пуст площад, със строшена надве статуя, някога изобразяваща велик войник. Изгорял трафопост. Накъсани жици. Обърната каруца. Потънала в бурени. Сгради с изпочупени прозорци…
Вятърът не мярна жива душа в селото. А някога то беше китно, пълно с деца, гонещи се или съсредоточени в различни игри. Вятърът си спомняше и мъжете, които изваждаха пейки и маси в центъра, играеха карти и пиеха бира, заедно с жените си, които пък се събираха и клюкарстваха. Тези дни бяха изгубени още преди двадесет години.
Вятърът влезе в един селски двор, чиято ограда отдавна беше съборена.
Салкъми и троскот. Изсъхнал ствол на бяла череша. Разхвърляни строителни материали и пластмаси в тревясали дворове. Порутена кучешка колибка с празен синджир. Паднал свод. Пусти ясли с пресъхнали корита и спечена, напукана тор. Стара селска къща. Изтръгната от пантите врата…
Вятърът се спря на входа и се замисли дали да не надзърне какво има в къщата. Изглеждаше така, сякаш обитателите ги няма отдавна. Той обаче беше любопитен. Ето защо нахлу вътре.
Леглото беше преобърнато и изтърбушено. По пода се търкаляха цървули и смачкани обувки. Разпран дюшек се стелеше от средата на помещението до притворената врата в другия му край.
Вятърът изсъска и проникна с гръм и трясък в следващата стая.
Почти гола маса. Върху нея — изсъхнала люта чушка. Буркан, наполовина пълен със сол. Празна пластмасова бутилка от минерална вода…
Беше я съборил при едно от предишните си посещения…
Печка с цвят на изгорял въглен. Съборен кюнец. Крив дървен стол с постлана кърпа върху него. Прозорци, облепени с вестници.
Вятърът излезе през единия от открехнатите прозорци и продължи през селото.
Празен кладенец. Ръждясали метални кофи. Още една преобърната каруца…
Спря за миг. После подуха още малко. Колко години бяха минали, а селото си стоеше все така потънало в руини и безмерна скръб.
Която усещаше изцяло.
Започна да вие. С цялата си мощ.
След селото се разстилаше широколистна гора, но отдалече личеше, че е рехава и няма да спре устрема му…
Няколко стари бука. Самотен горски, полегнал до един от тях. Десетина изсъхнали от летните жеги дръвчета. Четири камиона. Едри брадясали мъже. С брадви. Рухнали дъбове. Подплашени фазани. Още рухнали дървета — този път клен и ясен. Белеещи се дънери. И още стволове, чакащи участта си.