Вятърът се смръщи и смени посоката си. Мина обратно през мястото, където бракониерите сечаха безразборно, и се насочи към горския. Там засили устрема си. Мъжът се събуди. Вятърът се надяваше той да чуе бракониерите и да се насочи натам. Горският обаче само сви рамене и задряма отново. По лицето му се четеше блаженство. Явно знаеше за сечта, но това не го безпокоеше. Вятърът се обърна и се втурна отново към бракониерите. Там се засили, така че да разклати клоните на дърветата.
Бурята беше призована. Изсъхнали клони започнаха да се отчупват и падат, а мъжете, намиращи се под тях, се разбягаха в различни посоки. Вятърът продължаваше да се напъва до краен предел. Скоро бяха призовани облаците, които се скупчиха над горицата и тогава техният син-бунтар, отделил се от висините, за да слезе и вилнее, им даде знак да освободят насъбраната влага. Трябваше да накажат нашествениците.
Уплашени и тичащи хора. С изкривени от объркване и яд гримаси. Запален камион.
Вятърът реши да поостане няколко часа в гората, в случай че бракониерите се върнат. Отпрати облаците, след което постоя и подуха, само че по-леко. Трябваше да си почине малко. Бе едва в началото на пътешествието си.
Няколко часа по-късно, вятърът се спря в една спокойна долчинка. Бе обиколил над десет села, от които девет бяха напълно празни. В десетото имаше три баби и един дядо, които даже не му обърнаха внимание. Едно време, когато вятърът идваше, те бързаха да приберат животните, да затворят врати и капаци на прозорци. Да се изпокрият.
Сега вече животни нямаше, къщите бяха порутени.
Облаците отчаяно искаха да излеят дъжда си, но вятърът ги беше спрял.
Празният поглед на една от бабите, зареян в избледнели черно-бели снимки, го накара да прояви милост. Затова тук успокои хода си. Продължи да се движи бавно и отмерено. Не че така му обръщаха внимание. За тези хора, изгубили почти всичко, той беше просто досадният вятър.
Чудеше се, като дойде зимъска, как ли ще ги завари…
Реши да обходи долчинката, без да мисли за черното бъдеще. По-черно от следващите го облаци.
Десетина овчици. Мършаво псе с изплезен език, лаещо подире му. Овчар, облечен в дрипи. С кавал в уста. Полегнал върху кърпена мешка.
Вятърът духна по-силно и събори калпака му. Обичаше да се шегува с овчарите. От своя страна, мъжът вдигна и намести калпака, погледна към задаващата се буря и започна да свири на кавала.
Мелодията запълни долчинката. Вятърът се заслуша. В нея имаше същата онази печал, която видя в селото. Странно, но му хареса. Каква красота имаше в меланхолията!
Тихото поле с овчиците и пандурът, който свиреше на кавалчето си. Вятърът намали напора си, за да послуша извиващата се мелодия.
Облаците, чакащи заповедта му, стояха отстрани, гърмящи и святкащи.
Вятърът обърна посоката си и ги изтласка на запад.
Щеше да пощади бедния пастир и малкото овчици.
Мелодията на кавала обаче продължаваше да го преследва. Тя вече се носеше с него, беше втъкана в него… А спомените започнаха да се надигат в течението му.
Същото поле… множество хора. Пейка, маси, столове. Бурета с вино. Животни, деца. Кавалджии, гайдари.
Да, песента на гайдата. Тя отваряше небето и караше боговете там да надникнат към земята.
Как му липсваше тази музика само!
Вятърът започна да чувства как устремът в него се надига. Заедно с омразата.
Към хората, изоставили тези земи, някога символ на щастие и благоденствие.
Колкото и да скиташе из Северозапада, щеше да види все същото, с малки изключения. Оттук нататък посоката му беше само една…
Градът се разстилаше по целия хоризонт. Огромна равнина от къщи, блокове, фабрики с комини, димящи във въздуха…
Вятърът беше изминал достатъчно километри, за да събере още и още облаци. Сега приближаваше огромната столица. До него бяха другите ветрове. Неговите братя. Всички — родени и сплотени, но не само от летния мор.
Този път в тях имаше насъбрани тъга, омраза и желание за отмъщение.
Покрай него фучаха събратята му. Някои избързваха и се хвърляха в столицата без предупреждение. Диви и безкомпромисни. Други изчакваха да се насъбере по-голямата вълна. Встрани от тях чакаха и облаците. Сбрани в едно, те образуваха огромен черен воал, който не пропускаше дори слънчевата светлина.
Слънцето не беше допуснато на този сбор. Няколко дена лъчите му нямаше да погалят човешки същества отново.
Ето че гибелната вълна̀ се зароди. Вятърът се насочи към нея и се сля с останалите. Сега те вече бяха едно цяло. Някои от събратята му също носеха мелодии със себе си. Тук, в целия въртоп от ветрове, споменът успя да оживее.