Музиката се извиваше, но така, че само ветровете да я чуват. Хората от столицата нямаше да я доловят. До тях щеше да достигне само ревът и свистенето на урагана.
Въртопът се завихри и изду до краен предел, след което се освободи по посока на стаените, вече очакващи бурята, хора и сгради.
Ветровете беснееха по улиците. Чупеха прозорци, събаряха дървета, обръщаха всичко по пътя си. Отдавнашен беше ядът им. Все го таяха, с надеждата да не се налага да го освобождават, но нямаше кой друг да отмъсти освен тях.
Част от ветровете от въртопа се насочиха към дима от фабриките и го разсяха. А от Северозапад продължаваха да идват още и още ветрове, включващи се в битката. Нямаше гори, които да ги спрат. Хората отдавна ги бяха изсекли.
Всички се изпокриха. Улиците опустяха…
Вятърът, редом със събратята си, изпитваше задоволство. Щяха да върлуват няколко дена. Затова им трябваха почивки. Ето защо дадоха сигнал на облаците.
Тогава небето се отвори, за да могат хектолитрите насъбрана вода да се изсипят. И докато столицата се давеше от насъбираната водна маса, ветровете се изтеглиха над равнината до нея, за да починат и да начертаят плана си за действие нататък.
Десет дена продължи гигантската буря над столицата. Въртопът рушеше всичко, което успееше да докопа. Накрая облаците се събраха, поклониха се пред величествената Витоша и се обърнаха на изток.
Имаше още гняв за събиране. Още села и човешки съдби за отмъщаване.
Имаше още градове за рушене, които трябваше да станат отражение на онези безлюдни места, които бяха обрекли.
Откакто светът светува, ветровете обичаха да пътешестват. Обичаха да разнасят истории, смях, музика, веселие. Тези години обаче бяха отминали. Бяха запечатани в едни други времена, далеч, далеч в миналото.
Сега единственото, което се носеше с тях, беше печал.
Беше време за отплата. Време на безумие.
Защото ветровете се чувстваха безмерно самотни.
Липсваше им човекът. Истинският човек, неподправеният.
Дали бурите щяха да отмият цялата мръсотия от лицето на цивилизацията?
Или щяха да се изхабят, докато отмиват безкрайния срам…
Последният нестинар
Отвори очи и вдиша свежестта на дъждовното юнско утро. През широко отворените прозорци влизаше мекият аромат на мащерка, еньовче и лайка. Отвън се чуваха песните на славейчетата, кацнали на разцъфналата череша, и ромонът на близкия поток. Защо му беше раят, когато беше у дома си?
Мъжът се изправи енергично и нахлузи дрехите си, а сетне се насочи към всекидневната, където на дървената маса го чакаха пресни мекици, козе сирене и свежо биволско мляко. Закусиха с жената, децата и внуците, които едва успяха да приберат, защото бяха хукнали от рано в градината — да тормозят пилетата и кокошките с непрестанните си игри.
Традицията повеляваше цялото семейство да е заедно на ранина, за да споделят насъщния. Разговорите им засягаха бита и селото. Стаята се изпълваше от радостни възгласи и смях, а накрая всички бяха толкова преяли, че не им се ставаше от масата. Но това не беше проблем. Днес бе празник и цялото село почиваше. Никой не трябваше да се занимава нито със земеделска, нито с къщна работа.
Вечерта щеше да е дълга. Празникът, както всяка година, можеше да продължи до другия ден. Дори два дни. А защо не и три? Важното бе, че всички от селото щяха да са заедно. И да празнуват.
Денят постепенно се пробуждаше. А с него и село Българи.
Разположено на един рид в източната част на Странджа планина, заобиколено от дълбоки долчини, селото бе с малко жители, но те поддържаха традициите. С годините много хора дойдоха, повече си отидоха, но в Българи винаги оставаха достатъчно, за да може по време на Нестинарските празници, провеждащи се в нощта на трети срещу четвърти юни, да се запалят огньовете и да се разръчкат жаравите. Така се почитаха боговете. И старите, и новите.
Така се почиташе животът.
Облаците постепенно се отдръпваха, показвайки благоразположението си. Слънцето изгря ясно и чисто, сякаш доволно, че вече се отърсва от мъглите на пролетта.
Дните щяха да стават все по-горещи, а след има-няма две седмици, щеше да настъпи и още по-големият празник.
Хубав месец е юни. Хем си изпратил половината година, хем ти предстои другата. Момент, подходящ за равносметка. Подходящ за празник. За магия.
И всички те — хората от Българи — щяха да я сътворят.
След закуската започнаха да поставят яркия ален плат, обшит със златни монети и украсен с току-що набрани от градината цветя, върху нестинарските икони. Мъжът с усмивка се присети за вуйчо си — иконописеца, който ги бе изработил ръчно и така бе прославил рода. Някои от иконите му бяха пропътували пътя до столицата, а имаше такива, които красяха църкви в Гърция и Русия. Всеки път, когато погледнеше изображенията на светците, мъжът чувстваше неимоверна топлота в себе си. Не беше само заради сърцето, отдадено на християнската вяра. Беше и заради майсторската изработка. Много хора бяха идвали и пожелавали да купят някоя от иконите, но те нямаха цена.