— Сигурно е бил някой друг.
— Спокойно, кабалеро, много съм любопитен и желая да си изясня нещата. Значи нямате никакъв документ от губернатора на Тусиняла, така ли?
— Нали ви казах, че унищожихме всичко! Такава беше заповедта и ние я изпълнихме.
— Скъпи мой, живеем във време на война и аз имам навика да се съмнявам във всички и във всичко.
— Значи се съмнявате и в нас? — попита дон Барехо, който усещаше, че вече му липсва почва под краката.
— Поне във вашия приятел.
— Да не сте дявол? — възкликна непредпазливо гасконецът.. Маркизът скръсти ръце на гърдите си и решително попита:
— Какво искахте да кажете с тези думи?
— Че ако Испания притежаваше десетина мъже като вас, в този момент нито в Мексиканския залив, нито в Тихия океан нямаше да има нито един флибустиер — отвърна кротко дон Барехо.
— Моля ви да се изясните, кабалеро!
— Аз пък ви питам, какви са ви намеренията спрямо нас. Господи! Ние пресякохме реки и планини, пренебрегнахме препятствия, като по чудо спасихме кожите си, за да изпълним дълга си, а ето че ни посрещате с подозрение.
— Дори ви казвам, че ще наредя веднага да ви арестуват — заяви маркизът.
— Хайде, хайде, господин ди Монтелимар! — възкликна дон Барехо, като изтегли светкавично сабята си, докато баскът отскочи към вратата със своята в ръка. Все още не сме загубили играта и вие няма да ни арестувате.
Маркизът беше отстъпил две крачки назад, а секретарят му, гледайки уплашено двамата мними офицери, застина с пачето перо в ръка във въздуха.
— Кои сте вие? — попита маркизът след първия момент на удивление.
— Тъй като ни подозирате и искате да ни арестувате, ще ви признаем, че съвсем не сме испански офицери, господин маркизе. Имате страшен нюх и веднага усещате флибустиерите.
— Флибустиери ли казахте? — извика губернаторът удивен.
— Да, господин маркиз, имаме честта да принадлежим на дружеството на разбойниците — отвърна дон Барехо.
— И сте имали смелостта да влезете в града!
— Кажете по-точно във вашия кабинет.
— От който няма да излезете, освен с въже на шията! — извика разгневен губернаторът.
— Не се палете толкова, господине. Ние загубихме играта, но сме от хората, които ще ви накарат скъпо да платите реванша.
Маркизът направи опит да потърси сабята си, която не беше на кръста му
— Дон Перего — обърна се към секретаря си, — повикайте алебардистите и наредете да арестуват тези негодници.
— Господин маркизе — заяви гасконецът, — съветвам ви да оттеглите заповедта си, защото моят другар бди пред вратата и ако не може да говори, то ръката му е бърза, уверявам ви.
— И вие смеете да оказвате съпротива?
— Дявол да го вземе!… Нямаме никакво намерение да опитаме въжето, което испанците нахлузват.
— Достатъчно, карамба!… Дон Перего, повикайте алебардистите!
Макар и силно уплашен, тъй като през целия си живот се беше борил само с пачите пера, секретарят стана и се опита да тръгне, но гасконецът, който го наблюдаваше, веднага прегради пътя му, като насочи сабята си към гърдите му.
— Господин секретар, гледайте си мастилниците и драскулките. Вие нямате нищо общо с тази работа.
— Тогава ще отида аз — заяви маркизът, който напразно бе търсил някакво оръжие. — Да видим кой е способен да спре един Монтелимар.
— Върхът на моята сабя, господине — отвърна дон Барехо. — Ще посмеете ли?
— Всичко, господин маркиз. Гръм и мълнии! Касае се за спасението на моята кожа, както и за тази на другаря ми, и аз ви се кълна, че не ще се поколебая. Не забравяйте, господин маркиз, че ние сме флибустиери, следователно хора, способни на всичко, дори и да отвлекат един испански губернатор пред очите на неговите алебардисти.
— Да не би да искате да ме отвлечете? — попита иронично маркизът.
— Наистина дойдохме в града с това намерение и тъй като щастието не ни се усмихна така, както очаквахме, не ни остава друго освен да офейкаме оттук и се върнем при господин Равно дьо Люсан, един смел, безстрашен и благороден французин, и това ви го казва един истински гасконец.
— И вие се надявате…
— Да се надяваме ли? Господин маркиз, тук става въпрос на живот или смърт и старите приятели на граф Енрико ди Вентимилия и на маркиза ди Монтелимар, вашата снаха, не ще се поколебаят.
— На моята снаха ли? — попита разярен и позеленял маркизът. — Тя ли ви изпрати да ме убиете.
— Съвсем не, господине. Просто ни бе възложено да придружим малката графиня Инес ди Вентимилия до Дариен.
— И се надявате да стигнете дотам?
— Както и да вземем наследството, което й се полага.