— Тя винаги ще ме намира по пътя си. А тези Вентимилия винаги са създавали грижи на Испания повече от всички флибустиери на Атлантическия и Тихия океан… Но хайде да свършваме: какво искате от мен?
— Само да ни оставите да си гледаме работата.
— Опитайте се да излезете.
— Няма да си отидем оттам, господин маркиз. Никога не съм обичал много алебардистите. Тъй като има прозорци, ще скочим, но не преди да сме ви обезвредили.
И с рязко движение гасконецът откъсна единия от дългите копринени шнурове, придържащи завесата, после се приближи до маркиза, който го наблюдаваше учуден, и му каза:
— Позволете да ви завържа, господине. Предупреждавам ви, че ако окажете съпротива, след половин минута маркиз ди Монтелимар и неговият секретар няма да са вече между живите.
Острието на сабята на гасконеца беше насочено към гърдите на губернатора, право към сърцето. След като заключи вратата, Мендоса се притича на помощ на другаря си, размахвайки сабя.
Маркизът разбра, че е загубен и че има работа с двама души, готови на всичко.
— Вържете ме — промълви той и изтри няколко капки пот. — Надявам се да ви видя отново скоро, за да се реванширам. Флибустиерите все още не са стигнали до Дариен, а пътят дотам е доста дълъг.
След като изрече това, той се остави да го вържат, без да окаже и най-малката съпротива.
Мендоса се бе заел със секретаря и съвсем не се измъчи, защото бедният писар бе по-скоро мъртъв, отколкото жив от страх.
— Ще ми позволите ли да взема носната ви кърпа, господин маркизе — попита гасконецът, след като му върза краката.
Двамата нещастници се оставиха да ги вържат, после ги сложиха да седнат в два широки фотьойла и за по-сигурно ги привързаха към облегалките им.
— Господин маркизе, моите съболезнования — каза гасконецът… — Искаше ми се лично да ви отведа при малката графиня ди Вентимилия, но този път тя ще се задоволи само с вашите поздрави. В отговор се чу приглушен вик.
Междувременно Мендоса бе отворил прозореца и преценяваше височината.
— Накъде гледа?
— Към някаква градина.
— Има ли часови?
— Никога не съм имал котешки очи — отвърна баскът.
— Можем ли да опитаме да скочим, без да си счупим врата?
— На първия етаж сме, така че няма никаква опасност дори да си изкълчим краката. Скачай.
Мендоса скочи и падна, в една цветна леха. Дон Барехо бе готов да го последва. Огледаха се бързо наоколо и като не забелязаха никого, се затичаха по широките алеи, над които хвърляха сенки великолепни палми.
Бягаха наслуки с надеждата скоро да стигнат до някакъв изход.
Подтиквани от страха, защото вече бяха започнали да се страхуват, те продължиха ожесточено да тичат още пет-шест минути и най-после спряха пред една ограда.
Да се изкачат по нея и да я прескочат за двамата флибустиери бе работа само за няколко секунди.
— Остави ме да си отдъхна Мендоса — промълви гасконецът. — Докато бях в градината, не посмях да поема глътка въздух. Здравата я оплескахме!…
— Но се измъкнахме чудесно — отвърна баскът. — Нас ни покровителствува добра звезда.
— Така да е, но бих предпочел сега да съм на сигурно в кръчмата на моя приятел Дьо Гюсак.
— Дали ще можем да я намерим?
— Ще я търсим: хайде тичай!
Излязоха на широка улица, от двете страни на която се издигаха високи къщи, осветена тук-таме от лампи, които изпущаха повече пушек, отколкото светлина.
Вече се чувствуваха доста сигурни. Дори маркиз ди Монтелимар да бе пратил по следите им алебардистите, разстоянието бе значително и те имаха голяма преднина.
Нямаше защо да се страхуват и от нощните патрули, тъй като носеха униформите на испански офицери.
Бяха прекосили седем-осем улици, когато се озоваха срещу еспланадата, където сутринта се бяха срещнали с маркиза.
— Стигнахме — извика дон Барехо.
— До кръчмата ли? — попита Мендоса. — Но аз виждам само две оръдия там горе.
— Ще те заведа право в кръчмата на моя приятел от детинство, без да сбъркам пътя.
Непосредствено пред тях имаше две улички. Дон Барехо се поколеба малко, после тръгна по тази отдясно, душейки въздуха като ловджийско куче, и пет минути след това се оказаха пред кръчмата.
От процепите на доста разнебитената врата изтичаше светлина. Като истински приятел Дьо Гюсак ги очакваше.
— Мислех, че вече са ви обесили!
— Остави приказките, ами донеси по-добре няколко бутилки, ако все още ти се намират — изрече дон Барехо, дишайки с пълни гърди. — Досега не съм знаел какво значи страх, но този Монтелимар ме накара да го изпитам.
— Не го ли отвлякохте?
— Иди ти да го хванеш при всичките тия алебардисти! …