— А пък аз бях приготвил вече бурето.
— Пак ще послужи.
— И кого ще сложиш вътре?
— Най-напред ни донеси за пиене — каза дон Барехо. — Не виждаш ли, че не можем да дишаме.
— И нещо, което да сложим в стомаха си, че вече от няколко часа се обажда — допълни Мендоса.
Дьо Гюсак слезе в избата и се върна с няколко бутилки, половин бут шунка и царевични питки.
— Това са последните ми богатства — отбеляза той с въздишка. — Имам вече само ракия.
— По-добре, приятелю! — извика дон Барехо. — Тя ще послужи за моите пъклени цели.
— Още нещо ли смяташ да правиш, приятелю? — попита Мендоса. — На мен ми стига толкова и тъй като ударът се провали, вече не желая нищо друго, освен да се преоблека и си отида колкото се може по-скоро. Струва ми се, че от няколко часа усещам един възел в гърлото си.
Вместо да отговори, дон Барехо си отряза голямо парче шунка, сложи го на една питка и започна да се храни. Мендоса реши, че трябва да го последва, докато Дьо Гюсак отваряше бутилките.
Доста скромната вечеря, която за сметка на тоза бе обилно поливана, бе изгълтана за няколко минути, после дон Барехо, който противно на обичая си бе запазил пълно мълчание, се облегна на стола и се обърна към Мендоса:
— Би ли могъл да останеш още тук?
— Аз не — отвърна баскът. — Този Монтелимар прекалено много ме плаши.
— Значи е по-добре да се върнем при нашите.
— А какво би искал да направиш?
— Нека да кажа две думи на скъпия Дьо Гюсак и ти ще се убедиш, че на нас, гасконците, винаги ни хрумват великолепни идеи.
Дон Барехо обърна още една чаша, последната останала на масата и която той бе измъкнал ловко от баска, после се обърна към сънародника си и го попита:
— Значи тук вече нямаш нищо, така ли?
— Всичко е собственост на кредиторите ми.
— Тогава ще можем да изгорим тези парцали и да вдигнем във въздуха града. Къщата е стара и е строена от борово дърво, а видях и други подобни близо до нея. Какви красиви пламъци ще лумнат. Голяма ли е бъчонката с ракията?
— Доста.
— Тези масички и куците столове ще я попият… Бързо, приятелю, донеси ни дрехи и една ножица, за да подрежем малко брадите си, докато приготвим огъня. Ако Сеговия не пламне тази нощ, никога вече няма да се запали… Мендоса, да слезем в избата и пренесем бъчонката.
7. Сред горите на Никарагуа
— Пожар! Пожар!
Този вик, отекнал посред нощ в един град, който имаше насреща си такъв страшен и способен на всичко враг, се пръсна с бързината на мълния от къща на къща.
Обхванати от неописуема уплаха, гражданите наизскачат по улиците с жените и децата и се разбягват, без дори да помислят за спасението на богатствата си.
Начело на тази тълпа тичат трима мъже, които не престават да викат с цяло гърло: „Пожар! Пожар! Флибустиерите!“ Това са двамата гасконци и баскът, които се стремят да се доберат първи до някой от подвижните мостове, след което да поемат към планината.
Кръчмата „Ел Торо“ гори. Лумват и къщите около нея, строени с борови дъски. Огнени езици запращат оттатък улицата град от искри, предизвиквайки още пожари.
Първите притичали признават, че всеки опит да се спаси града, построен изцяло от дърво, с изключение на правителствения дворег, е напразен.
Вече всички бягат, дори и войниците.
Дон Барехо и двамата му другари са все начело на бегълците, като не, престават да крещят.
С последно усилие те достигат до източния подвижен мост, който дежурните войници стремително спущат, и се втурват през долината, като оставят далеч зад себе си гражданите.
Още десетина минути продължават да тичат през долината, зловещо осветявана от пламъците, после се втурват към планината, за да се изкачат няколко стотици метри.
— Достатъчно! — извика дон Барехо.
Той се строполи под една гигантска пиния и двамата му другари, не по-малко уморени от него, сториха същото. От тази височина можеха да наблюдават в безопасност опустошението на нещастния град.
— Дявол да го вземе — извика дон Барехо, като се изправи. — Никога не бих повярвал, че една нищожна бъчва с ракия би могла да предизвика такъв пожар. Флибустиерите не ще могат да се оплачат от нас. Ако не успяхме да хванем маркиз ди Монтелимар, поне им освободихме пътя. Какво ще кажеш, Мендоса?
— Че с голямо удоволствие бих подремнал — отвърна баскът, който се прозяваше като мечка.
— Тогава аз ще остана на пост.
— Както искаш, лека нощ, и внимавай пламъците да не стигнат до нас — отвърна Мендоса.
— Можете да спите спокойно, когато на пост е Барехо.
В отговор той чу само ръмженето им. Гасконец номер две и баскът вече хъркаха, а долу долината все по-силно пламтеше, като огряваше дори гребените на високите планини.