Цяла нощ огънят бушува с невероятна сила, като събаряше къщи, казарми, църкви, камбанарии, магазини; на разсъмване пламъците започнаха да стихват, защото вече нямаше какво да ги подхранва. Нуева Сего-вия вече не съществуваше.
Гениалното, но жестоко хрумване на гасконеца само за няколко часа откри пътя на флибустиерите на Равно дьо Люсан и разпръсна големите испански корпуси, които маркиз ди Монтелимар щеше да хвърли срещу тях с надеждата да разгроми тази шепа хора.
Когато слънцето огря високите върхове на внушителната планинска верига, разпростряла се от запад на изток, тримата авантюристи, като не виждаха вече никого в долината, потеглиха отново, за да настигнат Бутафуоко и Равно дьо Люсан.
Флибустиерите можеха да се възползват от открития път и да напуснат позициите си, без да ги дочакат. Около шест часа те вървяха през гъстите гори, покриващи склоновете на планината, като си проправяха пътя със саби.
— Виждат се — извика внезапно дон Барехо.
— Кои? — попита Мендоса.
— Окопите.
— А флибустиерите? — Или спят като заклани, или са заминали — отвърна гасконецът. — Не виждам нито един човек на пост.
— Да не са ни изоставили?…
— Скъпи мой, сигурно са помислили, че е по-добре да спасят триста души, отколкото само двама.
— Неблагодарници! — възкликна Мендоса.
— Все още не сме стигнали до отбранителните огради — отбеляза Дьо Гюсак. — Може би спят в сянката на укрепителния пояс.
— Хм! — обали се дон Барехо, като поклати глава. — Може и да са помислили, че испанците са ни обесили, тъй като не се върнахме веднага.
Откъм окопите, над които се виждаха да кръжат огромни ята урубу, соколи от Централна Америка, се носеше нетърпима миризма. Труповете на испанците, изоставени на бойното поле, бяха започнали да се разлагат.
— Гръм и мълнии! — възкликна дон Барехо, който бе започнал предпазливо да се приближава. — Дали нашите другари не са избягали, за да не хванат чума?
— Ще стигнем сами до Дариен — отбеляза Мендоса. — Сега вече испанците ги няма.
— Почакай, виждам един знак, поставен в средата на окопа.
— Да отидем да го видим — предложи баскът. — Сигурно са го поставили там за нас.
Скочиха в окопа и се запътиха към едно копие, на което бе закачено парче червен плат и нещо бяло на върха.
Мендоса не беше се излъгал. Това беше бележка от Бутафуоко, в която им определяше среща край реката Магдалена, в случай че успеят да избягат от испанците.
— Възползвали са се от пожара, за да преминат сред пушеците през преградите на испанците — съобрази дон Барехо.
— А ние? — попита Дьо Гюсак.
— Ще тръгнем по същия път.
— Но Магдалена е далеч и тече покрай границите на Дариен. До десет дни няма да стигнем.
— Ще си плюем на петите и не ще се спираме, докато не настигнем другарите си.
— Бих искал да зная каква преднина имат пред нас.
— Сигурно е значителна, но ще се опитаме да наваксаме пътя. Преди да тръгнем, нека потърсим малко оръжие и амуниции — предложи дон Барехо. — Виждам толкова много сред убитите.
— В никакъв случай няма да съм този, който ще стъпи там вътре! — заяви Мендоса презрително.
— Нито пък аз! — допълни Дьо Гюсак. Гасконецът ги погледна състрадателно, после каза:
— Започвате да ставате капризни, приятели. Дон Барехо пък никога не е бил такъв.
Той скочи в окопа и застъпва предпазливо. Тъкмо посягаше към чифт огнестрелни оръжия, когато отгоре му връхлетя ято птици.
— Ах, негодници! — извика разгневен гасконецът и изтегли сабята си. — Съюзили сте се с испанците, значи? Сега ще ви науча!
Той говореше и се биеше едновременно, като режеше крила и глави, забулен в облаци от пера. Мендоса и Дьо Гюсак се превиваха от смях, но не се притичваха на помощ.
Много скоро урубите трябваше да се убедят, че човките им не са толкова силни, колкото сабята на гасконеца, и най на края отлетяха. Дон Барехо грабна два аркебуза и малко амуниции, мина отново по труповете и излезе от окопите.
— Я виж ти — извика, — дори и птиците ни имат зъб! Тази земя е прокълната…
Един не много далечен изстрел го прекъсна. По ръба на възвишението неочаквано се бяха появили мъже в ризници и шлемове, които се готвеха да застрелят тримата авантюристи, без дори да им извикат: „Ей вие, пазете се!“
— Мълнии! — възкликна Мендоса, като се прикри веднага във втория окоп. — Испанците!
— Гръм и мълнии! Откъде ли изникнаха? — се попита дон Барехо, който бе последвал Мендоса.
— Това трябва да са онези триста души, които ни следваха по петите, за да ни отнемат имуществото… — отвърна Мендоса. — Плюйте си на петите, приятели, да се скрием в гората.