По насипите на окопите заплющяха куршуми, но испанците, страхувайки се, че имат пред себе си значителни сили, не смееха да напуснат възвишението. Тримата авантюристи взеха на един дъх разстоянието до гората, в която се издигаха огромни дървета и храсти, преплитащи се с гирляндите от лиани, и се скриха сред тях, докато изстрелите ставаха все по-чести.
— Ако не са разбрали, че сме само трима, ще ни оставят на мира — отбеляза дон Барехо.
Бяха намерили една пътека в гората, вероятно отъпкана от тапири, които имат навика да си прокарват истински пътища, и продължиха да тичат, дишайки мъчително, пришпорвани от изстрелите, отекващи в срещуположния хълм с оглушителен тътнеж.
Това отчаяно тичане по края на гората продължи един час, после тримата авантюристи престанаха да чуват изстрели и спряха доста изненадани, че по чудо са се отървали от засадата.
— Какво ще кажеш, Мендоса, за всичко това?
— Дявол да го вземе, ако зад нас наистина са онези триста души, на края те все пак ще ни хванат.
— Но ние също имаме крака.
— Само че те имат и кучета… Не ги ли чу как лаят?
— Да, чух ги, и ми заприличаха на овчарски.
— Тогава не ни остава друго освен да продължим да вървим. Към обед се спряха пред голямо растение, което се издигаше самотно сред хаоса от зеленина.
— Пало де вака! — възкликна дон Барехо. — Обедът ни е осигурен… Ей, Мендоса, ти, който имаш силно обоняние, подушваш ли испанците? Аз вече не чувам кучето.
— Надявам се, че са се спрели да обядват — отвърна баскът. — Това да не са мулета от Пиренеите, та да вървят без почивка.
— Дьо Гюсак, дай ми за малко твоя шлем…
Дон Барехо взе сабята и шлема и се приближи до растението, замахна и от стеблото бликна струя белезникава течност, прилична на мляко.
— Това е по-вкусно от плодовете — каза и подаде на Мендоса препълнения шлем.
Поседяха край дървото само десетина минути. Далечен лай им подсказа, че трябва отново да тръгнат, за да не бъдат настигнати.
— Много бързо обядват испанците! — удиви се дон Барехо. — Нашата кожа трябва да е по-скъпа и от златото….
Отново бяха започнали да тичат, но този път не през гъсталак от пасифлора. Красиви палми, извисяващи гъвкавите си и жилави стебла на повече от петдесет метра височина, се изпречваха на пътя им.
Това повторно тичане, по-мъчително и от първото, продължи до залез слънце. През целия ден те чуваха лая на проклетото куче, далечен, разбира се, но все по следите им.
— Да потърсим някакво прикритие — предложи Дьо гюсак.
— Ако се покатерим на някое дърво…
— Тихо, Мендоса — извика гасконецът, който от няколко секунди бе наострил уши. — Струва ми се, че тук наблизо има извор. Ослушай се, Дьо Гюсак.
— Наистина чувам ромон на вода — отвърна вторият гасконец.
— Тъкмо това ни трябва, за да накараме кучето да загуби следите ни.
— Нека да видим дали ще можем да използваме тази вода — каза Мендоса. — Ако се касае само за ручейче, ще трябва да се простим с мечтите си.
Под оскъдната светлина на залеза тримата авантюристи си пробиха път през гъсталаците и неочаквано се озоваха пред един водоем.
Водата се вливаше през доста широк процеп, който сякаш водеше към някаква пещера, а изтичаше от друг процеп, устремявайки се по гористите склонове на планинската верига.
Дон Барехо веднага погледна към скалата.
— Изворът е там вътре — каза. — Ако можехме да намерим прикритие!… Кучето ще има да търси следите ни.
— И ти искаш да прекараме нощта там вътре, стъпили във водата?
— Остани навън и се оправяй сам с испанците.
— Никога не са ме привличали тъмните пещери, където могат да се крият змии.
— Открих — извика в този момент Дьо Гюсак, който от известно време претърсваше джобовете си.
— Какво? — попитаха в един глас и двамата приятели.
— Парче свещ, което ми послужи да подпаля бъчонката с ракия.
— Събувайте си ботушите и да вървим да изследваме извора — каза дон Барехо. — Лаят на кучето се чува все по-ясно и бих се обзаложил, че испанците са на не повече от хиляда крачки.
8. Питонът от пещерите
Силно впечатлени от упорството на испанците, тримата авантюристи събуха ботушите си, провесиха ги на аркебузите и нагазиха във водоема, чието дъно бе покрито с водни треви.
Дьо Гюсак бе запалил свещта, тъй като бе угаснал и последния проблясък светлина, и тръгна пред другарите си, като стискаше здраво сабята.
Познаващ добре областите на Централна Америка, той се боеше да не би сред растителността във водата да дреме някоя от онези чудовищни водни змии, от които особено се страхуват индианците и чиято сила е не по-малка от силата на питоните в Индия и Малайзия.