— Да, иди да го издоиш — отвърна Дьо Гюсак, който съвсем не изглеждаше спокоен.
— Те не са испанци и за мен това е достатъчно! — отбеляза дон Барехо.
— Но те са много по-страшни. Чувал ли си някога да се говори за биковете от високите планински местности?
— И какви животни са те? — позаинтересува се дон Барехо.
— Това са бикове, избягали от именията поради жестокото отношение към тях от страна на краварите и подивели така, че още щом забележат човек, го нападат и изкормят.
— Какво ще правим тогава? — попита дон Барехо.
— Гръм и мълнии!
Точно в този момент по склоновете на планинската верига отекна изстрел от аркебуз. Чувайки това, биковете се втурнаха към храстите със застрашително мучене.
— На дървото! — изкомандва Дьо Гюсак.
Тримата мъже се хванаха за дебелите клони на една пиния и се заизкачваха по гигантското растение, чийто връх се издигаше на шестдесет, а може би и на повече метра от земята.
Едва се бяха покатерили, когато десет или дванадесет бика, съвсем черни, с кръвясали очи, с дълги и остри рога, връхлетяха като ураган в гората.
— Какви противни животни! — промърмори вечният бърборко, като продължаваше да се катери. — Имаше право Дьо Гюсак; те са по-страшни от испанците.
— Пожелавам ти да си нямаш работа с тях — отвърна другият гасконец. — За щастие те не могат да се катерят по дървета; затова пък ние ще си устроим на върха на тази пиния удобно гнездо.
— Гнездо ли каза? — попита Мендоса, който се бе покатерил по-нависоко от другарите си. — Мисля, че има едно там горе, доста удобно, за да се поберем и тримата. Но ще трябва да си уредим сметките със собствениците.
— Какво си открил? — попита дон Барехо.
— Не виждаш ли там горе голямо черно петно?
— И това гнездо ли е според теб?
— Да, на кондор.
— Празно или не, ще го заемем — заяви страшният гасконец.
— Пази очите си, приятелю. С кондорите шега не бива.
Това изкачване сякаш нямаше край. Толкова бе високо дървото. Най-после Мендоса стигна до нещо като площадка с приповдигнати краища, изплетена от яки клони. Тя бе толкова широка, че можеше да побере не трима, а дори шестима души, а на здравината й можеше да се разчита.
Баскът се улови за ръба й и бързо се повдигна, като завря лицето си в голямото количество пера и животински остатъци.
— Ядец! — възкликна, като застана на колене. — Гнездото е заето.
— От кого! — попита дон Барехо, който се бе подигнал от другата страна, подпомогнат от Дьо Гюсак.
— Има две дремещи кондорчета.
— Изхвърли ги!
— Ами ако родителите се върнат? С кондорите шега не бива, приятелю.
— Изхвърли ги, преди да са дошли, и да пойзчистим малко. Това е цяло бунище.
Баскът най-напред погледна към небето, после взе двете птичета и ги хвърли долу, докато Дьо Гюсак и дон Барехо почистваха гнездото от перата и сноповете суха трева.
— Панкита щеше да се оправи по-добре с метлата — отбеляза страшният гасконец.
— Скъпи мой, трябва да умееш да се оправяш в живота… Ха! Ами испанците? Не чувам вече кучето да лае.
Тримата мъже се ослушаха, но този път наистина не чуха лая на овчарското куче.
— Най-напред да видим какво правят биковете — предложи Мендоса. — Ако все още пасат в гората, значи испанците ги няма.
Той се добра пълзешком до ръба на обширната площадка. От тази височина можеше да обхване голямо пространство от гората, още повече че дърветата не бяха така нагъсто, както по края на планинската верига.
— Виждат ли се? — попита дон Барехо, застанал зад него.
— Да, и пасат точно под нашата пиния — отвърна Мендоса.
— И все пак допреди малко испанците не бяха чак толкова надалече. Изстрелът трябва да бе даден на не повече от хиляда крачки.
— Спокойни ли са биковете? — попита кръчмарят от Сеговия. — Като че са малко неспокойни, но не се отдалечават;
— Знаеш ли какво трябва да направим, приятелю — каза дон Барехо. — Въздухът е чист, слънцето прекрасно, гнездото приятно се люлее, сякаш ни подканя да поспим. Да затворим очи и да оставим испанците да ни търсят сред гората.
С един ритник той запрати последните остатъци от сухи треви и след като се прозя три-четири пъти, се протегна, намести се в якия панер и кръстоса ръце на корема си.
Внезапно над тях се образува силно течение, после нещо връхлетя в гнездото, издавайки остри писъци. Дьо Гюсак, който бе ударен силно с клюн по шлема, отвори очи и извика:
— Внимавайте! Кондорите!
Една огромна чудовищна птица, приличаща на ястреб и индианско марабу с проскубана, крастава шия с големи пъпки, бе връхлетяла върху тях.
Както знаете, кондорите са най-големите птици на земята. Разперените им криле достигат до пет метра, а силата им е такава, че могат да вдигнат във въздуха цял овен или лама, сякаш носят заек.