Той се отдалечи от капана, направен вероятно от индианците, за да ловят, без да се излагат на опасност, тези големи животни, които имат изключително месо, но отново трябваше да спре.
Намираше се сред гъста гора и не чуваше нито пушечни изстрели, нито крясъци на кондори, нито какъвто и да било шум. Само от време на време сподавеното мучене на агонизиращия бик нарушаваше голямата тишина.
Огледа се наоколо, опита се да се ориентира и веднага осъзна невъзможността да избере правилната посока, тъй като над него гигантските листа на палмите се преплитаха и образуваха свод през който едва проникваше слънчева светлина.
Неочаквано дон Барехо се плесна с юмрук по главата. „Проклета тиква! — извика ядосано. — За да се измъкна от този гъсталак, трябва да сторя само едно нещо: да проследя в обратна посока стъпките на бика.“
Действително в яростния си бяг бикът трябва да бе прокарал пътека сред храстите и лианите.
Дон Барехо се увери, че аркебузът му е зареден, после се върна назад, като заобиколи трапа. Бикът бе издъхнал.
Направи само няколко крачки и се озова пред купчина сякаш изтръгнати лиани. „Ето го пътя за връщане“ — си каза. Мина през пролуката от разкъсани лиани.
Цял час вървя така, следвайки стъпките, учуден, че е бил отнесен толкова надалече, после се спря и неспокойно се заоглежда наоколо.
Ослуша се с пръст на спусъка на аркебуза. На няколко крачки пред него вейките се движеха. Вероятно сред гъстите храсталаци, които образуваха нещо като зелена стена — толкова бяха високи, се движеше някакво животно.
За бедния гасконец настъпиха минути на мъчително очакване. Той все още не знаеше с кого ще си има работа, после едно дълго, четинесто тяло, черно, с небесносини отблясъци и великолепна опашка си проправи път сред храстите и се спря пред дон Барехо, не по-малко изненадано от него самия.
Животното бе едро като куче от Теранова, с къси лапи и вместо уста имаше нещо като тръба, от която на интервали се подаваше отвратителен лепкав език.
„Какво ли ще е пък това?“ — запита се гасконецът, малко поуспокоен, защото странното животно изобщо нямаше зъби. Ако дон Барехо бе малко по-образован, той щеше да разпознае мравояда. Животното съвсем не бе опасно, но то се отбраняваше жестоко с ноктите си от пумите, които особено се лакомят за месото му. То бе приседнало на задните си лапи с изпъната напред и поставена като щит великолепна опашка, стигаща до височината на главата му.
Мравоядът така смешно се клатеше и продължаваше периодично да изважда като бутало езика си, покрит с някаква лепкава материя, с помощта на която обираше мравките, представляващи единствената му храна, че дон Барехо не можа да въздържи веселия си смях.
Но мравоядът вече не му обръщаше внимание; черните му очички се бяха вперили в едно дърво. Гасконецът подозрително погледна натам и отскочи.
На един клон, само на няколко метра от земята стоеше друг горски обитател, и то не така кротък като бедния мравояд.
Беше ягуар, животното, от което най-много се страхуват в Централна и Южна Америка.
Гасконецът стремително отскочи назад още четири-пет крачки и се подпря с насочен аркебуз на стеблото на един бор.
Бедният мравояд също бе нащрек и движеше застрашително предните лапи, завършващи с нокти, зад голямата си, покрита с пера опашка.
— Тук ще се разиграе трагедия — каза си гасконецът. — Най-добре ще е да ги оставя двамата да се оправят сами и да не се занимавам с тях.
Тъкмо се канеше да се обърне и отново да побегне, когато с един скок ягуарът се оказа на полянката и демонстрира великолепната си козина.
— Плюй си на петите, дон Барехо! — каза си гасконецът и се затича.
Известно време той чуваше сподавено ръмжене и грухтене, после отново над голямата гора се възцари мълчание. Американският тигър бе получил своята вечеря.
Гасконецът, който имаше здрави крака, продължи да бяга още десетина-петнадесет минути по пътеката, прокарана от бика, когато почувствува едно въже да го стяга така силно, та чак му отне въздуха.
Няколко испански войници наизскочиха от близките храсти и го заобиколиха, размахвайки саби, копия и аркебузи.
Така умело хвърленото ласо от един от тях веднага бе разхлабено, за да не се задуши бедният гасконец.
Всички, около десет-дванадесет войници, бяха започнали да се смеят, наслаждавайки се на безсилната му ярост. Веднага му бяха отнели аркебуза, за да не извърши някоя глупост.
— От племето на немите ли сте? — извика гасконецът, който ставаше все по-гневен. — Ох, само да беше тук сабята ми, усмивките ви щяха да замръзнат на устните, гръм и мълнии!