— Вържете този човек до някое дърво близо до огъня и опънете палатката ми — заповяда маркизът. — Не искам да ме безпокоите до момента на обесването на този разбойник.
Само за миг нещастникът се озова седнал до голяма палма и почти цялото му тяло бе обвито с въжета.
Междувременно сержантът, подпомогнат от двама войници, бе опънал палатката, предназначена за маркиза, една обикновена полева палатка.
Малко смутен от лошия обрат на нещата, дон Барехо се бе изтегнал до палмата и се преструваше на заспал. Но този стар хитрец съвсем нямаше намерение да заспива пред невеселата перспектива да бъде обесен сутринта като обикновен крадец. Очите му, макар и притворени, следяха всяко движение на стария сержант и между една прозявка и друга той настойчиво и тревожно се питаше дали случайно не бе намерил покровителя на последния си час.
Войникът също не го изпущаше от очи. Когато другарите му не го виждаха, той скришом правеше знаци на гасконеца, които явно не бяха зложелателни.
— Дали пък не е гасконец? — се питаше дон Барехо с нарастващо вълнение. — В същност и той има характерния ни нос.
След вечерята, сигурни, че никой не ще ги безпокои, тъй като флибустиерите бяха далеч, испанците струпаха около огньовете (те бяха запалили още няколко огъня, за да държат настрана хищните зверове) наръчи ароматни, сухи листа и се разположиха за сън.
Маркизът вече се беше скрил вътре в палатката, за да се смели спокойно вечерята му.
Дон Барехо, от чийто поглед не убягваше нищо, видя с изненада, че възрастният сержант поема първото дежурство.
След като покри другарите си с наръчи листа, за да ги предпази от влагата, а може би и с някаква друга тайна цел, войникът седна край огъня близо до гасконеца и запали лула, а аркебуза постави на коленете си.
Явно той чакаше подходящ момент, за да размени няколко думи с пленника.
В малкия лагер вече всички хъркаха. Старият сержант се изправи с аркебуз в ръката. Обиколи палатката на маркиза, като се ослушваше внимателно, погледна към другарите си, победени от съня, и се приближи до дон Барехо, който съвсем нямаше намерение да заспива, и като се излегна на тревата, му прошепна:
— От Брасак ли казахте?
Гасконецът, който се преструваше, че дреме, широко разтвори очи:
— Да, от Брасак — отвърна.
— Мисля, че на света има само един Брасак и той се намира в Гаскония — промърмори сержантът дълбоко развълнуван.
— И така, добри човече, какво искате да кажете с това? — попита дон Барехо, чието сърце започваше да се разтапя от щастие.
— Че и аз съм роден в Брасак — отвърна сержантът. — Вашите имат там малък замък, нали?
— В твърде окаяно състояние, за съжаление — въздъхна гасконецът. — Никога в къщата ни не е имало и пукнат петак, за да го дадем за ремонт. Гаскония никога не е била богата.
— Зная това по-добре от вас, господине.
— Какво искате тогава?
— И вие ме питате? — възкликна старият сержант изненадано. — Когато двама гасконци се срещнат и са в опасност, свалят братски сабите си и си помагат.
— Ха, още един гасконец — извика дон Барехо, като пое дълбоко въздух. — Това е вторият, когото срещам в Америка.
— Можете ли да се оплачете от първия?
— В никакъв случай.
— Кастеланът на Брасак не ще може да се оплаче от старите си васали. Да става каквото ще, но вие утре няма да бъдете обесен.
— Наистина държах да не бъда обесен.
Явно обзет от силно вълнение, сержантът обиколи още веднъж палатката на маркиза, хвърли поглед към другарите си и тихо развърза цял сноп аркебузи пред дон Барехо.
— Не зная какво ще се случи — му прошепна, докато режеше с наваха въжетата, с които бе привързан към дървото. — Във всички случаи не се тревожете за мен. Гасконците винаги са успявали да се измъкнат от всяко положение.
— Какво трябва да сторя?
— Скрийте се в гората, господине, и изпразнете всички аркебузи във въздуха. Аз ще вдигна тревога, а вие ще офейкате. Предупреждавам ви, че тук наблизо има около триста испанци, водени от едно овчарско куче, което няма равно на себе си. Оправяйте се и помнете, че дори между гасконци подобни услуги не се правят два пъти.
Дон Барехо се бе изправил.
— Дай си ръката, приятелю — каза му той. — Никога няма да забравя, че на теб дължа живота си. Ако някой ден се върнеш в Брасак, поздрави кулата, която трябва да се издига над замъка на моите прадеди, ако не се е срутила все още.
После взе шестте пушки, които съотечественикът му бе сложил в краката му, кимна с глава в знак на сбогом и се отдалечи спокойно; поне външно изглеждаше така.
Междувременно сержантът легна на земята, преструвайки се, че спи. Изминаха няколко минути и откъм гората отекнаха един след друг пет изстрела от аркебузи. Дон Барехо инсценираше нападение над малкия лагер, като стреляше във въздуха, за да не засегне съотечественика си.