Привлечени, омаяни от тези звуци, гърмящите змии продължаваха да пълзят към дъното на каньона и скоро го покриха напълно. Те излизаха на дузини дори от хралупите на старите дървета, като падаха върху другите.
Сякаш някакъв порив ги бе обхванал да се движат бързо напред, защото скачаха едни връз други, за да се изпреварят и да не изпуснат нито един от звуците, с които ги зовеше индианецът.
Внезапно мелодията секна. Като нямаше вече какво да ги настървява, гърмящите змии се надигнаха, поклащайки глави и удряйки нетърпеливо и шумно с опашки, после се свлякоха на дъното на каньона.
— Всичко това е ужасяващо! — отбеляза дон Барехо. — Бих предпочел да се бия със сто испанци. И защо ли сега индианецът мълчи?
— Сигурно вече е видял племето тазариос — отвърна Мендоса.
Изключително острият слух на туземеца, свикнал да долавя и най-далечните шумове на гората, за жалост не се бе излъгал… Човекоядците се спускаха на тумби по каньона и яростно удряха една в друга дървените си тояги. Яростта им впрочем трябваше да се разбие в множеството гърмящи змии, покрили дъното на долината в очакване да хапят. След като ги води напред около двеста-триста крачки, скачайки от клон на клон, воинът на Великия Качико дел Дариен се върна при флибустиерите.
Този шум от тоягите, придружен от време на време от жестоки викове, бе хвърлил смут в душите на всички.
— Убедихте ли се, че ме преследват? — запита индианецът гасконеца. — Чуйте! Чуйте!
— Сякаш са диви зверове, а не хора — отвърна дон Барехо. — Откъде изникна тази сган?
— По високата планинска верига живеят племена и всички те ядат военнопленниците си.
Внезапно страшната глъчка, която допреди малко отекваше в дефилето, престана. Удрянето на тоягите не се чуваше, устите бяха замлъкнали.
— Сега се бият с гърмящите змии! — каза Мендоса, който, излегнал се на един клон, се опитваше да различи нещо в сумрака.
— Да се надяваме, че тези проклети влечуги хапят добре! — отбеляза дон Барехо.
Индианецът им направи знак да млъкнат, отново доближи флейтата до устните си и започна да свири, като отмерваше ритъма с краката и с гривните си.
При тази музика гърмящите змии, които приличаха на заспали, надигнаха глави и се втурнаха напред с ядовито съскане.
Колко ли бяха? Положително стотици, защото образуваха една смразяваща колона, заредена с най-страшната отрова.
След кратко мълчание диваците отново бяха започнали да надават викове и да удрят с тоягите си. Вероятно борбата между страшните влечуги със смъртоносно ухапване и човекоядците бе започнала. От време на време се чуваше свистенето на стрели между дърветата. Отекваха звучни удари, които пълнеха каньона със страшен грохот: това бяха тояги, биещи по камъни, за да накарат гърмящите змии да отстъпят.
Сгушили се сред шумнатото симаруба, което ги скриваше от чуждите погледи, тримата авантюристи и индианецът чуваха всичко това с нарастващо безпокойство.
Ожесточени от тази атака, редиците влечуги напредваха бързо, нетърпеливи да хапят. По-силните минаваха върху по-слабите и смело се притичваха на помощ на другарите си, избивани от тоягите на канибалите.
Битката продължи само няколко минути и победиха змиите, както бе предвидил индианецът.
До тях достигнаха виковете на човекоядците, отдалечаващи се към високия каньон, и един глас, наподобяващ рев на бик, бе извикал на език, който само индианецът разбра:
— И все пак ще те изядем.
— Сигурно месото ти има особен вкус — отбеляза дон Барехо, след като тази заплаха му бе преведена.
— Тазариос няма да ни оставят на мира — отвърна загрижено индианецът.
— Да се опитаме да стигнем колкото се може по-бързо до Магдалена и оттам да се спуснем до големите водопади.
— Това е нашият път — потвърди Мендоса. — Там имаме много другари, които ни очакват, за да отведем внучката на Великия Качико дел Дариен, която тези племена очакват. Чувал ли си за девойка, родена от брака на бял мъж с една от дъщерите на вожда?
Индианецът погледна тримата мъже силно удивен.
— Нима вие сте хората — попита той, — които трябваше да дойдат оттам, където слънцето залязва, заедно с внучката на Великия Качико?
— Да, това сме ние отвърна Мендоса.
— Испанците ни откъснаха от другарите ни, но на брега на Магдалена, близо до водопадите, трябва да настигнем девойката, на която се пада наследството на великия вожд.
— То е огромно, нали? — попита Дьо Гюсак.
— Три пещери, пълни със злато.