За миг притварям очи. Спомням си ужаса и хаоса, и осъзнаването, че с Джейн е свършено и че нищо не може да я спаси.
— Спомням си — казвам сковано. Спомням си достатъчно добре, че ме пуснаха толкова бързо, сякаш бях опарила пръстите им. Но помня, че никой от нас не знаеше какво да прави, със сигурност не и боязливият младеж, който ми беше съпруг.
— Никога не съм мислил, че ще ни разделят — казва той искрено. — Мислех, че обетите ни са истински. Мислех, че сме женени и че ще бъдем съпруг и съпруга. Нямах представа, че може да ни разделят.
Спомням си, че го желаех, както едно момиче желае представата за съпруг. Спомням си прекрасната, бляскава и красива женитба, изящната си рокля и двудневното празненство. Спомням си него, ужасно болен, но опитващ се да върви с мен зад Джейн и Гилдфорд Дъдли към олтара. Спомням си Джейн, напрегната като изопнатата струна на лютня, незнаеща как да постъпи, каква е святата Божия воля, ужаса ѝ от короната, куража ѝ, когато я прие.
Усмихвам се при мисълта за своята непреклонна сестра.
— Да, спомням си всичко.
Той вижда усмивката и решава, че тя е заради него.
— Сега сте наследница на кралицата… — подхваща.
— Не ме е провъзгласила пред парламента — предупреждавам го, гледайки с едно око към трона, където Дъдли се е настанил до нея така, че са почти преплетени като змии: тя почти седи в скута му.
— Вие сте единствената протестантска наследница — поправя ме той. — И най-харесваната от хората. Тя ви нарече своя наследница пред целия двор.
Свеждам глава.
— Ако се оженим… — казва ми той много тихо. — Ако се оженим отново, както се оженихме преди, и имаме момче, тогава това момче ще бъде крал на Англия.
Докато казва това, изпитвам странно чувство, сякаш стомахът ми се е преобърнал от внезапен позив за повръщане или въздушно мехурче. Помислям си: възможно ли е детето да се раздвижва, когато става дума за великото му призвание? Като при Елисавета в Библията? „Светците и грешниците да са ми на помощ!“ — помислям си. Ако бебето ми се е раздвижило, тогава трябва да се омъжа — незабавно! И Хърбърт е толкова подходящ, колкото и всеки друг. Всъщност по-добре Хърбърт, отколкото който и да е друг, тъй като той дойде при мен, понеже баща му иска да се оженим отново, а Елизабет едва ли може да забрани, тъй като сме били женени преди. Тогава това беше отличен брак: добър е и сега. Той го иска, баща му го иска, кралицата не може да го забрани… а аз трябва да се омъжа за някого. Бог знае кога Нед ще се прибере у дома. Единствено Светата Дева знае защо той не отговаря на писмата ми. Тя, подобно на мен, е търсила мъж, който да бъде баща на детето ѝ. И тя както мен, е знаела, че не може да бъде твърде придирчива. Трябва да се омъжа за някого, ако в утробата ми се раздвижва бебе.
Движението в корема ми е толкова силно, та не мога да повярвам, че той не го вижда. Посягам към него: той не знае, че сграбчвам ръката му за опора.
— Всъщност имаме щастливи спомени — казвам напосоки. Потя се: той сигурно вижда ситните капчици пот по бялото ми лице.
Той взема ръката ми и казва:
— Никога не съм мислил, че не сме женени. Винаги съм те имал за своя съпруга.
— Аз също, аз също — казвам напосоки. С внезапен ужас се запитвам дали всъщност бебето не е на път да се роди, дали няма да дойде точно сега, пред всички. Трябва да отида в задния край на баржата и да намеря място, където мога да седя и да стискам зъби и да се опитам да удържа, молейки се това плаване да приключи скоро и да мога да стигна до стаята си. Не мога да допусна да се появи тук. Не мога просто да го изтърся пред двора! На борда на баржата! На кралската баржа! В най-хубавата си рокля!
Той свежда глава и ми показва нещо в дланта си. Това е старият ми венчален пръстен, от отдавнашния ни сватбен ден.
— Ще го приемеш ли обратно, за годежа ни? — прошепва.
— Да! Да! — възкликвам. Толкова отчаяно искам да си отиде, че почти изтръгвам пръстена от ръката му.
— Ще ти изпратя портрета си.
— Да, да.
— А ти нали ще ми изпратиш своя?
— Да, разбира се. Но моля те, извини ме сега…
— Отново сме сгодени.
— Сгодени сме.
Такава глупачка съм! Онова силно повдигане не е било започващо раждане, а раздвижване на плода в утробата ми — но кой да знае, че чувството е толкова ужасно? В Библията няма нищо, което да те предупреди за това усещане — сякаш всеки момент ще умреш. Но сега, когато ми се случи, зная какво е. Няма съмнение, че очаквам дете, няма как да го отрека дори пред себе си. Сега често долавям това странно движение, което кара стомаха ми да се бунтува от ужас. Бебето се движи без моята воля, така че понякога, докато лежа в леглото си, подутият ми корем леко подскача и се сгърчва и почти го виждам как се движи, сякаш държа котенце под нощницата си. Но не е котенце — щях да зная какво да правя с едно котенце, изобщо не бих имала нищо против едно котенце — бебе е и то такова, за което нямам позволение да зачена или запазя, или родя. Но независимо дали ми е позволено или не, без значение дали го искам или не, това дете идва, като ужасна, неудържима стихия, като дъждовен облак, който се носи през открита околност, тъмен и застрашителен и напълно неудържим.