— Обичах майка ти, тя беше добра към мен, когато се омъжих за втория си съпруг в дома ви, също и после, когато се омъжих за третия. Забележи това, дете: омъжих се. Омъжих се официално, със знанието на всички. Тя по-скоро би те убила, отколкото да те види в това състояние и без съпруг, който да може да бъде открит. Нямаше да ме помоли да ти помогна: щеше да те изгони от двора на някое място в провинцията и да се моли на Бог бебето да се роди мъртво и да можеш да скриеш срама си.
— Лейди Бес…
— Нямам средства — казва тя категорично като генуезки банкер, който отказва заем. — Нямам средства, за да ти помогна да се справиш с това. Никой няма. Никой няма достатъчно. Ще трябва да заминеш.
— Не се нуждая от пари…
— Нуждаеш се — казва тя. — Отчаяно. И от дом, и от съпруг, и от застъпник, който да обясни на кралицата. Не мога да ти предложа никое от тези неща, а дори да ги имах, не съм сигурна, че бих изложила на опасност всички възможности, които имам на този свят, заради едно глупаво, глупаво момиче като теб.
Разплаквам се безпомощно.
— Но аз нямам къде да отида… — не съм си представяла, че тя ще се ядоса толкова. — Къде мога да отида? Лельо Бес, моля те! Не разполагаш ли с някое място, където мога да отида? Не мога ли да отида в твоята къща?
Тя отново запушва устата си с ръка, за да сподави писъка.
— Един наследник на Тюдорите да се роди в моята къща? Дете, което е наполовина Тюдор и наполовина Сиймор? Нима не знаеш, че тя ще погледне на това като на заговор? Не! Не! Не чуваш ли какво казвам? Елизабет би ме изхвърлила от двора, ако дори узнае, че разговаряме, ако дори само научи, че знам за това. Върви. Върви сега и не казвай на никого, че си говорила с мен, защото просто ще го отрека.
— Но какво да правя? — питам я настойчиво.
Сенките подскачат и падат върху изплашеното ѝ лице, докато посяга към свещта до леглото си.
— Върви и се скрий някъде, роди детето, дай го някъде — изхвърли го, ако трябва — и се върни в двора, преструвайки се, че това никога не се е случвало — съветва ме тя. — И изобщо не казвай на никого, че си говорила с мен. Бъди сигурна, че аз никога няма да го призная.
— Скъпа лельо Бес, умолявам ви! Моля ви, не духвайте свещта!
Чува се леко духване и стаята потъва в тъмнина.
Стоя невярваща в тъмното, а после се отправям с препъване към вратата.
Лягам си, но не спя. Бебето отново се е изместило. Мисля, че се е смъкнало по-ниско, защото издутината на корема ми не е толкова високо. За миг си помислям, че навярно е умряло и се смалява и че така може да е най-добре за мен. Но после то се присвива и ме ритва толкова силно, та дори за миг не мога да се престоря, че е мъртво.
Освен това изпитвам внезапен прилив на обич към бедното малко създание. Не искам да е мъртво. Не мога да желая смъртта му. Когато лейди Сейнт Лоу каза, че е по-добре да се надявам то да се роди мъртво, я сметнах за чудовище. Помислих си, че отива отвъд границите на жестокостта. Няма да изоставя това клето малко същество, не бих си представила да притисна възглавница върху личицето му и да го захвърля в някоя канавка. Ще помня духването на свещта и тъмнината, докато съм жива. Как можа? Но няма смисъл да плача заради лейди Бес, когато трябва да помисля какво мога да направя и къде мога да отида.
Избърсвам очи и сядам в леглото си. Трябва незабавно да направя нещо: болката е като менгеме, което стиска корема ми, сигурно става нещо. Макар че леля Бес даде ясно да се разбере, че няма да направи нищо за мен, тя ми даде идея — по-добре е да се махна от двора и да родя това дете тайно, може би да го оставя при някое добросърдечно семейство, и да се върна в двора. Когато Нед се прибере у дома, ако изобщо се прибере у дома, и ако все още ме обича, ако всичко това е ужасна грешка, тогава можем да поискаме позволение да се оженим, да обявим, че сме съпруг и съпруга, и да представим бебето, новия наследник на трона.
Поне Робърт Дъдли би бил доволен от това. Така Елизабет би се сдобила с мъжки наследник, комуто може да завещае престола: така би била свободна да се омъжи за Робърт. Уилям Сесил би се радвал на един протестантски наследник. Но трябва да намеря място, където да се оттегля в уединение в очакване на раждането, където тайната ми ще е в безопасност.
Копнея да отида в стария си дом в Брадгейт, но там всички ме познават и новината ще стигне до двора с бързината, с която може да язди един шпионин. Иска ми се да можех да отида в Хануърт и да бъда в дома на Нед, но майка му отказа да подкрепи женитбата ни, когато я помолихме: съмнявам се, че би ме приела топло, ако съм сама, а Джейни няма да е там, както бе обещала. Не смея да отида неканена и не смея да кажа на майката на Нед защо се нуждая от дом. Не мога да кажа на чичо си, не мога да се заставя да му призная истината, не искам да навлека позор на новия му дом. Имам нужда от някой, който притежава обширни земи и много къщи, който може да ми даде убежище, докато се роди бебето ми. Някой, който може да плаща за дойка и да подкупи хората, за да запази тайната ми. Някой, който да има куража да ме скрие от кралицата, някой, който би поел риска да си навлече недоволството ѝ, за да ѝ осигури наследник.