— Уилям Сесил знае ли?
Помислям си — ето как стоят нещата. Превърнала съм се в пул за игра, който видните личности да местят насам-натам.
— Не, дойдох при вас. Първо при вас.
— Е, не биваше да идвате при мен — заявява той направо. — Не и по въпрос като този.
— При кого тогава? — питам настойчиво. — Защото нямам приятели, нито родители — срещам критичния поглед на тъмните му очи. — Нямам по-голяма сестра, която да ме посъветва — напомням му: на този мъж, чието заговорничене доведе до смъртта ѝ. — Нямам баща — „Пак по ваша вина“, допълням наум.
Той се завърта из стаята, нахлузва през глава ленена риза и навлича панталон, за да прикрие голотата си.
— Трябваше да отидете при кралицата по-рано.
— Да, но сега вече не мога да отида — възразявам. — Казах си, че може да ми позволите да живея в една от по-малките ви къщи, някъде далече, и да родя детето си.
— Никога — казва той. — Скандалът, който ще се разрази над вас, ще бъде невъобразим. Всички ще си помислят, че това дете е мое или че вие сте кралицата, която ражда тайно моето копеле. Ще съборите трона. Да не мислите… — той млъква рязко и изругава. — Не. Не мислите такова нещо, нали?
Прав е. Не бях мислила за това. Не съм способна да мисля.
— Не можехте да изберете по-лош момент — казва той, говорейки почти на себе си. — Кралицата на шотландците се връща в Единбург, без да е подписала мирния договор…
— То идва — настоявам. — Независимо дали кралицата на шотландците ще заеме трона си или не. Бебето идва. Трябва да отида някъде.
Той прокарва ръка през тъмната си къдрава коса:
— Кога?
Поглеждам го.
— Какво „кога“, сър Робърт?
— Кога очаквате бебето си? Кога ще се роди?
— Не зная — казвам. — Не съм сигурна. Скоро, мисля.
— За Бога! — той губи самообладание и повишава тон. — Сигурно знаете кога сте се омъжили и сте консумирали брака си. Сигурно имате някаква обща представа.
— Оженихме се през декември, в неговата къща — казвам. Усмихвам се при спомена как двете с Джейни се подхлъзвахме и пързаляхме в калта, докато вървяхме по брега към къщата на Нед.
— Значи следващия месец — казва Робърт.
— Така ли?
— Нещо такова. Обикновено трае около девет месеца.
— Така ли?
— Нима не знаете? За Бога! Не ви ли прегледа акушерка?
Не мога да призная, че си лягахме заедно, преди да се оженим.
— Как можех да се видя с акушерка?
Раздразнението внезапно го напуска, когато осъзнава колко напълно сама съм. Нямам майка, която да ме посъветва, сестра ми е мъртва, а не си намерих приятелка, която да замести Джейни. Паднала съм толкова ниско, че съм била принудена да отида при него.
— Да, разбира се — казва тихо. — Бедното девойче.
— Надявах се да ми помогнете — казвам смирено. — Заради сестра ми Джейн. Тя се омъжи за брат ви. Планът беше на баща ви. Оттогава нищо не върви както трябва за нас.
Жестът му ме кара да замлъкна.
— Повече нито дума за нея — казва. — И не ви прилича да споменавате името ѝ. Не и във вашето състояние.
— Аз съм омъжена жена — заявявам твърдо. — Тя нямаше да ме осъди, задето съм се омъжила по любов.
— В такъв случай къде е съпругът ви?
Запъвам се:
— Знаете, че не ми е известно.
— Изобщо не сте получили вест от него?
Поклащам глава.
Робърт Дъдли се отпуска в един стол до огнището, но не ме кани да седна. Хващам се за високата облегалка на другия стол и се облягам на нея. Той взема нож от една странична масичка и го върти насам-натам, улавяйки с него светлината, докато мисли.
— Значи няма никакво съмнение, че детето е от Нед — казва. — Сега ми кажете истината. Категорично.
— Никакво съмнение — казвам, преглъщайки оскърблението.
— И когато се прибере у дома, ще го признае за свое?
— Не може да отрече.
— И имате доказателство за женитбата си?
В отговор му показвам верижката на врата си, с годежния пръстен с диамант и венчалния си пръстен с пет брънки.
— Виждам, че имате пръстен — казва той сухо. — Кои бяха свидетелите ви?
— Джейни — казвам. — Но тя е мъртва.
— Но имаше и други присъстващи?
— Само свещеникът.
— Истински свещеник, със собствена енория?
— Познат на Джейни.
Той кимва.
— И имате писма от Сиймор. Даде ли ви пари? Даде ли ви документи за поземлено дарение?
— Имам писмо, което потвърждава годежа, а в завещанието му съм посочена като негова съпруга и наследница — казвам гордо.
Робърт кимва.
— Имам стихотворение — казвам.
Той слага ръка на челото си и разтърква очи, сякаш се опитва да сдържи смеха си.