— Пазех го при другите си книжа — казвам. — Само да можех да отида в покоите си, съм сигурна, че мога да я намеря.
— Покоите ви са претърсени — казва той, сякаш съм някаква престъпница. — Претърсени са и ковчежетата ви в хранилището за скъпоценности. Никой не може да открие никакви книжа, които да докажат, че сте били омъжена.
Посочвам с жест към корема си, който изпъва роклята ми:
— Мисля, че е очевидно за всички, че съм омъжена.
Сър Едуард прочиства гърло.
— Бракът може да е недействителен — казва той смутено. — Ако не е бил извършен от истински свещеник. Графът и сестра му може да са ви подмамили да сключите неистински брак, извършен от мним свещеник и да сте не по-омъжена от… — млъква рязко, сякаш не му хрумва пример за неомъжена, но обезчестена жена — макар да съм готова да се обзаложа, че кралицата е тази, която изниква в ума му.
— Сър Едуард, злоупотребявате с положението си — казвам тихо. — Разбира се, че съм омъжена. Аз съм лейди Сиймор, графиня Хартфорд, и е редно да помните, че съм от кралско потекло. Никой не може да оспорва думата ми.
Той свежда глава: тези разпити са трудни както за мен, така и за него.
— Моля да ме извините, имах предвид единствено, че нямаме доказателства.
— Нямам нужда от доказателства, защото бях там — настоявам. — Приятелката ми Джейни никога не би ме измамила по такъв начин. Защо би сторила подобно нещо, след като искаше да се оженим? Брат ѝ е мой законен съпруг. Никога не би ми изменил. Защо да го прави? Искаше да се ожени за мен почтено, по любов. Това и направихме. Попитайте го сами.
— Наистина го питаме — казва последният мъж до масата, като вдига поглед от бележките си. — Но той е единственият друг човек, когото може да попитаме. Не сте имали свидетели освен сестра му, а сега тя е мъртва и не можем да открием този ваш свещеник, нямаме и писмени доказателства.
— Тогава ще трябва да приемете думата ми, и думата на граф Хартфорд — казвам гордо. — А това би трябвало да е достатъчно за всеки в Англия. Един брак между двама души, сключен пред Бога, е достатъчно добър за Бог и за закона. Знаете го така добре, както и аз. Дори не се нуждаехме от свещеник, за да имаме истински брак: предпочетохме да повикаме такъв, за да дойде и да отслужи брачната литургия, но бракът щеше да е законен, дори ако само си бяхме разменили обети пред Бог. Не ни трябваше свидетел, Бог видя, че тази женитба е действителна. Това направихме. Това е достатъчно добро за мен и трябва да е достатъчно добро за вас, и за онзи — който и да е той — който ви е казал да ме разпитвате така.
Толкова съм уморена от този тежък разговор, че когато си отиват, слизайки вкупом по стълбите и оплаквайки се един на друг, че не стигат доникъде, лягам в леглото си и спя до ранните часове на утрото. Придворната ми дама ми поднася хляб, месо и разреден ейл за закуска, а също и няколко сливи, но не мога да ям нищо. Чувствам се неспокойна и кръстосвам стаята, взирайки към реката и над моравата. Бебето е станало много кротко и неподвижно и — сигурна съм — се е спуснало по-ниско в корема ми, така че се чувствам още по-едра и тромава.
Озадачена съм от този нов разпит. Питам се дали са решили да се опитат да отхвърлят женитбата ми, след като не могат да докажат конспирация. Но каква полза биха имали да ме посрамят? И кой изобщо би повярвал подобно нещо за така болезнено честолюбив млад мъж като Нед? Кой би повярвал, че една млада жена, сестра на благочестивата Джейн, няма да бъде венчана от протестантски свещеник?
После, внезапно, когато се заглеждам над реката и кръжащите чайки, изпитвам чувството, че вътрешностите ми се преобръщат, усещането е толкова силно, та си помислям, че всеки момент ще умра. Вкопчвам се в облегалката на един стол и задъхано ахвам от болка. Страданието е толкова силно, че дори не мога да изпищя. Дамата, която ме обслужва, се стрелва напред, а после отскача назад, тъй като по каменния под избликва водопад от червена вода. Господин Носльо се хвърля със скок към един гоблен и почва да се катери по него, кученцата се втурват в кутията си и скимтят. Котаракът Рибън подушва водата и се отдалечава, като тръска лапа.
— Боже мой, бебето идва! — възкликва дамата ми. — Водите ви изтекоха, а дори не сте в уединение!
Болката си отива така внезапно, както е настъпила, и на мен почти ми идва да се засмея при мисълта, че затворничеството в Тауър не е подобаващо уединение преди раждането. Разбира се, редно е да бъда в затъмнена стая и с мен да има две акушерки, две дами, които да ме обслужват, две прислужници, дойка и бавачки, които чакат да вземат бебето, съпруг, който крачи нервно между параклиса и масата с вечерята си. Разбира се, нищо не е така, както трябва да бъде. Но нищо няма да попречи на това бебе да дойде.