Моят любим, единственият мъж, когото някога ще обичам, е между четирима стражи: двама вървят начело, други двама го следват отзад, сякаш мислят, че той би избягал и би оставил мен и бебето си в затвора. Предполагах, че ще го отведат при архиепископ Паркър днес, веднага след като аз дадох показания, и когато си отива, се извръщам от прозореца, отивам до Библията си и полагам замръзналото си лице върху нея и се моля той да ми е верен.
Разбира се, той би могъл да ми е верен и въпреки това да допусне някоя грешка, която да позволи на архиепископа да отсъди в наш ущърб. Ако Нед е забравил поръбеното с кожи расо на свещеника или чуждестранния му акцент, тогава показанията му няма да съответстват на моите. Ако мисли да защити репутацията ми, като отрече, че сме били любовници преди женитбата си, тогава те ще се възползват от лъжата му. Ако показанията ни се различават по която и да е точка, тогава те ще се опитат да изкарат, че бракът е бил недействителен, а историята ни — скалъпена, за да запазим благоприличие.
Не мога да не се боя от това. Беше преди толкова време! Преди цяла година, и тогава се вкопчвахме във времето, което имахме заедно, и действахме толкова припряно! Изгубих книжата, а Нед така и не узна името на свещеника. Изгубихме Джейни, която бе единственият ни свидетел и единствената ни приятелка. Има толкова голяма вероятност Нед да забрави нещо — от миналата година насам той е бил във Франция и Бургундия и Италия, а после понесе и шока да бъде призован у дома като арестант. Но имам двата му пръстена, и знам стихотворението му наизуст. Никой не би могъл наистина да мисли, че всичко това е било скалъпено. Но никой всъщност не се интересува от истината. Те просто искат да обявят сина ми за незаконороден, така че Нед и аз и Теди да бъдем отпратени надалече, опозорени и забравени.
Задържат Нед цял ден. Когато го връщат обратно, вече се е стъмнило напълно, а и тогава не го връщат в къщата на коменданта. Чакам го да влезе във входа и съм запалила свещ на прозореца си, готвейки се да му помахам. Но отначало изобщо не мога да го видя, виждам само поклащащите се пламъци от факлите на пазачите му, докато се отправят начело от тъмния сводест вход към високата Бяла кула, мрачно издигаща се на фона на нощното небе. Но когато излиза изпод сводестия вход, той спира, отмята качулката си и поглежда право нагоре към прозореца ми. Подавам свещта си от прозореца, за да може да види мъничката светлинка, потрепваща на вятъра, и да знае, че тя свети за него, че съм му вярна, както се уповавам да ми е верен той.
Казват му нещо, за да го накарат да продължи, и той вдига ръка към мен и подминава къщата на коменданта, подминава вратата ми и прекосява моравата, за да стигне до мрачно извисяващата се кула. Изкачва се по стъпалата до вратата на входа и когато той се приближава, тя се отваря и се затваря с трясък зад него, и аз разбирам, че е казал нещо или те са измислили нещо, което им позволява да го задържат в кралския затвор, в килия. Вече не е в къщата на коменданта, като почитан лорд, задържан под домашен арест. Сега е в Тауър, където държат предателите, и ги измъчват.
В продължение на четири дни ни водят при архиепископа и обратно и всеки път, когато се е срещал с Нед, той ме пита за различна подробност: някои от подробностите са действителни, други — изфабрикувани, сигурна съм, а трети просто не мога да си спомня или никога не съм знаела. Чувствам се все по-неспокойна и по-неспокойна, а по-раншната ми дързост се превръща в страх. Моля го да разбере, че бяхме женени, че сключихме добросъвестно брак пред Бога. Умолявам го да разбере, че ако призовавам Бог за свой свидетел, не мога да излъжа. Аз съм сестра на Джейн Грей — има ли вероятност да се позова напразно на Словото Божие? Чувам как тонът на гласа ми се променя от презрителен в умолителен. Архиепископът изглежда все по-спокоен и все повече и повече като човек, който получава отговорите, които иска. Писарят дращи все по-бързо и по-бързо. Не смея да мисля какво ще последва.
Тауър
Лондон, лятото на 1562 г.
Не се случва нищо. Мъчително е, но не се случва нищо. Просто трябва да чакам. Помислям си за Джейн, която живееше в къщата на семейство Партридж в безкрайно очакване кралица Мери да ѝ прости и да я пусне на свобода, сигурна, че нейно величество непременно ще ѝ прости и ще я освободи — а после как свещеникът дойде да ѝ съобщи, че ще умре на другата сутрин. Понякога нощем се събуждам, обляна в сълзи, сънувайки, че съм Джейн и че времето ми на чакане свършва и че на другата сутрин ще трябва да извървя краткия път до моравата. Но после се претъркулвам в леглото си и протягам ръка към бебето си в люлката му, порозовяло от плач, гладно и чакащо да бъде нахранено, с нетърпеливо ритащи крачета, притискам го до гърдите си и усещам как суче, и знам, че има силен, невинен живот, който не може да бъде погубен, и че една сутрин, един ден, ще изведа това малко бебе на свобода.