— Мили Боже, Мери, нима архиепископът е обявил, че бракът ми е недействителен?
— Да. И провъзгласи онова клето бебе за копеле — Мери кимва мрачно към люлката, където невинният ми син спи кротко, без да знае, че му отнемат името. — Бог да му прости. Тя се надява, че никой няма да се застъпи за жена, опозорила се заради похот, и никой няма да подкрепи едно незаконородено бебе. Ти си опозорена, а той е обезнаследен. Нед, разбира се, е представен като непочтен.
Вдигам едно от кученцата и го притискам под брадичката си за утеха.
— Архиепископът е лъжец — казвам само.
Мери кимва.
— Всички го знаят.
За миг седим в унило мълчание.
— А аз съм принудена да танцувам в проклетата ѝ поетична драма — процежда тя. — През първия ден съм в свитата на Палада, после седя на люлката си, а в последния танцувам за Мира. Тя знае какво прави, когато кара да участвам в танците, които изпращат послание на онази папистка Мери. Аз, сестрата на Джейн Грей, отправям обнадеждаващо послание към една папистка наследница на Англия.
— Знае какво прави — съгласявам се. — Излекувала се е от страха си от нас. Ти никога няма да родиш син, сигурна е в това. А сега никой няма да подкрепи сина ми, заклеймен като копеле на нецеломъдрена майка.
— О, тя спечели — казва Мери пренебрежително. — Дори не заговорничехме срещу нея, а тя работеше срещу нас, сякаш сме най-злите ѝ врагове. Маргарет Дъглас се ограничаваше само да преследва амбициите си за своя син, но също е обявена за предателка. Не е твърде любяща сродница тази наша кралица. Близостта с нея не носи кой знае каква радост. Мислиш ли, че ще те освободи сега, след като те съсипа?
Ставам и отивам до прозореца.
— Какво правиш? — пита тя, когато го разтварям широко.
— Ще окача черна панделка — казвам тихо. — Като знак за лоши новини. Защото вече никой няма да настоява за освобождаването ми.
Дворът напуска Лондон и аз си представям как Мери седи на люлката си като ангел на мира и танцува за Елизабет в поетичната драма, която казва на Мери, кралицата на шотландците, че тя — една папистка, една французойка — ще бъде наследница на Елизабет и че ние ще бъдем забравени. Мисля си, че е трудно за мен тук в Тауър, докато мъжът, когото обичам, е затворен на сто ярда от прозореца ми, но навярно е още по-трудно за сестра ми Мери да служи с усмивка на една жена, за която знае, че е моя неприятелка, нейна неприятелка, отмъстителна неприятелка на всяка жена, която приема като своя съперница.
Времето се затопля и аз отварям прозореца си нощем и чувам косовете в овощните градини да пеят сладко до все по-късно всяка вечер, докато се ухажват и строят гнездата си. Окачвам звънче на врата на Рибън, за да не може да лови голишарчетата, а всяка сутрин оставям на перваза на прозореца натрошения хляб от закуската си и наблюдавам червеношийката, която се спуска и се перчи пред стъклото, като пъчи червените си гърди и отстоява мястото си.
Вечер уча: чета книгите, които Джейн остави тук, в библиотеката на коменданта, изучавам Библията, която тя ми изпрати, препрочитам писмото ѝ до мен, до нейните приятели и учители, виждам я едновременно като своя сестра и като героиня. Опитвам се да намеря в себе си нейния кураж, нейното усещане за предопределеност. Тя винаги вярваше, че е стъпила на свят път, без значение дали този път ще я отведе до трона или до ешафода, винаги знаеше, че върви към Бог. Страхувам се, че сигурно ме е намирала за много вятърничава и лекомислена. Сега съм по-благоразумна и ми се иска да можех да ѝ го кажа.
Теди заяква и се буди само по веднъж нощем, за да суче. Питам коменданта дали може да излезем навън на топлия летен въздух, за да почувства Теди слънчевата светлина по кожата си, и той казва, че придворната ми дама може да го разхожда в градината или край реката всеки ден.
— Никой не ми е казал, че това невинно бебе е арестувано — казва ми той и ми се струва, че долавям нотка на негодувание в тихия му глас и си помислям — ето това е да служиш на Елизабет. Поемаш с надежда по един път, а после откриваш, че тя отива по-далече, отколкото диктуват логиката и смисълът, по-далече, отколкото можеш да понесеш.
Лягам си рано, лежа в полумрака, докато стаята бавно притъмнява, и се питам какво ще стане, когато Мери, кралицата на шотландците, отвърне на посланието в поетичната драма на Елизабет. Могат ли тези две непоколебими съперници наистина да сключат мир? Ще бъдат ли — както предложи веднъж Мери — две кралици на един остров? Ще устроят ли наистина знаменателна среща помежду си, ще станат ли приятелки? Може ли Елизабет най-сетне да е открила човек, равен на нея, на когото може да се довери?