— Много белези ли има от шарката? — питам, мислейки си за безумната суетност на Елизабет.
— Прави всичко по силите си, за да го прикрие. По лицето има само няколко следи и ги прикрива с руж. Отрязаха ѝ косата, когато имаше треска, затова носи перука от червен конски косъм. Но изглеждаше добре, когато отиде в парламента, облечена в поръбената си с хермелин алена мантия. Един-двама души казаха, че изглеждала толкова млада и здрава, че можела да ги дари с наследник догодина, стига само да склони да се омъжи сега.
— Но тя никога няма да се омъжи по тяхна повеля — предричам.
Мери поклаща глава.
— Готова съм да се закълна, че ако не може да има Робърт Дъдли, никога няма да приеме никого. Според повечето хора самата тя е показала това, посочвайки го за свой наследник.
— Тогава защо не разбира, че аз трябваше да се омъжа по любов? — питам. — Ако е толкова дълбоко влюбена, че е готова да рискува кралството си? Защо не ми съчувства?
Мери поклаща глава в отговор на жаловития ми въпрос и заявява:
— Защото не е като теб. Ти не я разбираш. Всички мислят, че тя е жена, поддала се на поривите на страстта, че сърцето ѝ е на първо място. Но тя не е. Тя е жена, която чувства страстите си, но не се оставя те да я насочват. Тя е решителна и себична. Никога няма да се откаже от Робърт Дъдли, но и никога няма да се омъжи за него. Обича трона си повече, отколкото него. Той все още мисли, че тя ще бъде неспособна да му устои, но според мен греши. Ще открие, че е сключил възможно най-лошата сделка: винаги близо до Елизабет, но никога на трона.
— Говориш така, сякаш тя е тиранин — прошепвам.
Мери повдига извитата си вежда и казва:
— Тя е Тюдор. Всички Тюдори са тирани.
Ахвам и притискам с ръка корема си, където съм почувствала силно движение. Превивам се, задъхана от болка.
Мери мигновено застава нащрек. Скача от стола и протяга ръка нагоре, за да сложи длан върху превития ми гръб.
— Какво има? Какво има?
— Нещо се движи — изричам задавено и чакам дали болката ще дойде отново. Изправям гръб. — Мили Боже, ужасен спазъм.
— Бебето ли идва? Време ли е вече?
— Откъде да знам кога му е времето? — възкликвам като обезумяла. — Не мога да се видя нито със знахарка, нито с лекар — чувствам как усещането приижда отново, и този път се хващам за ръкохватките на стария трон и дишам запъхтяно като куче през пристъпите на болката. — Не, това си го спомням — казвам, когато отново успявам да си поема дъх. — Идва сега.
— Какво мога да направя? — Мери запретва ръкави и се оглежда из стаята.
— Нищо! Не трябва да правиш нищо! — достатъчно добре съм, за да знам, че не бива да открият Мери тук, да помага при раждането на поредния престолонаследник на Англия. — Трябва да си вървиш и да не казваш нищо за това.
— Не мога да те оставя в това състояние!
— Веднага! И не казвай нищо за това! — притискам здраво корема си, сякаш искам да забавя неумолимото движение на бебето и неудържимия ритъм на болките. — Върви, Мери! Веднага щом се измъкнеш благополучно, ще изпратя прислужницата си при коменданта и той ще ми доведе акушерка. Но ти не бива да знаеш за раждането. Ще трябва да чакаш новини заедно с двора, а после да се престориш на изненадана.
Тя почти танцува на място от безсилен гняв.
— Как мога да те оставя? Родната си сестра? Без помощ? Тук? Където Джейн… където Джейн…
— За да опазиш себе си — изричам задъхано. Болката идва отново. Чувствам как потта избива по лицето ми, по целия ми корем. — Толкова държа на безопасността ти. Кълна се, че е така. Върви, Мери, и се моли тайно за мен.
Превита съм над стола, така че тя се протяга на пръсти и ме целува по лицето.
— Бог да те благослови и да те пази — прошепва пламенно. — Тръгвам. Повикай прислужницата си веднага. Непременно ми изпрати новини.
Излиза на пръсти от стаята, а стражът я оставя да излезе и спуска резетата зад гърба ѝ. Чакам няколко мига, носейки се върху нова вълна от болка, а после изкрещявам:
— Луси! Ела при мен!
Настъпва пълен безпорядък. Стаите са разчистени за раждане, а стражите от Тауър тичат из града да търсят акушерка, която да дойде веднага и кърмачка, която да има мляко. Слугите от Тауър довличат в спалнята ми един диван и завързват въже за колоните на леглото ми, за да го дърпам по време на болките, докато аз крача нагоре-надолу из стаите и се вкопчвам в облегалката на някой стол, когато ме връхлетят болките. Те вече идват начесто: едва успявам да се съвзема между тях. Кучетата се пречкат навсякъде, а господин Носльо седи върху един от дървените капаци на прозореца и ме наблюдава със загриженост в блестящите си кафяви очи. Изпращам съобщение на Нед и когато хвърлям поглед навън през прозореца си, докато крача напред-назад в опит да облекча постоянната тъпа болка в гърба, виждам, че шалът на перваза на прозореца му е сменен. Развява щандарта на фамилията Сиймор и аз се засмивам гласно на радостта му, и се налага да се закрепя, подпирайки се на стената.