Най-необичайната новина обаче ми е съобщена не от госпожа Ротър, а от малката ми прислужница Луси, която я научила от готвачката на горкия комендант, а тя пък — от един от кралските готвачи, направо от кралската трапеза. В опит да промени мнението на всички и да я превърне в безопасен избор за наследница, Елизабет ще нареди на Робърт Дъдли да се ожени за Мери, кралицата на шотландците.
Влудява ме фактът, че не мога да съобщя това на Нед, затворен в Бялата кула без възможност да дойде при мен. Той щеше да се залива от смях заедно с мен над това безумно предложение за брак. Елизабет сигурно си е изгубила ума, щом мисли да предложи опозорения си любовник на друга кралица, особено толкова бляскава и достолепна. Предложили са на Мери дон Карлос — престолонаследника на Испания. Защо би обмисляла брак с един от поданиците на Елизабет? И то опетнен от подобен скандал? Но Елизабет така отчаяно иска да избегне моето законно предявяване на права върху престола, че е измислила този невъзможен план, за да мога да бъда пренебрегната в полза на един посрамен фаворит и една французойка-папистка, чието семейство току-що е разгромило нашата английска армия.
Елизабет стига и по-далече. Предлага двете с Мери да заживеят по някакъв начин заедно, тя, Дъдли и Мери да живеят заедно в някой голям дворец. Ще бъдат две кралици, делящи един двор, делящи си един остров, а вероятно ще си споделят и Робърт. Това е необичайна, скандална, безумна идея, и си представям как членовете на Тайния съвет, Уилям Сесил и самият Робърт Дъдли си скубят косите.
Явно Елизабет пише писма до Мери (градът жужи от клюки): кокетни писма, сякаш писани от любовник до дамата на сърцето му. Смята да ѝ изпрати пръстен с диамант, като годежен пръстен. Обещава вечна любов и приятелство. Казва, че ако Мери някога е в нужда или опасност, може да призове могъщата си посестрима-кралица и Елизабет ще дойде при нея — непременно. Елизабет прави онова, което ѝ се удава най-добре — използва човешката близост в името на политическите си цели.
А после — точно като баща си, който проявяваше благосклонност към един фаворит за сметка на друг, та двамата да се намразят помежду си — Елизабет се обръща към Маргарет Дъглас, нашата изпаднала в немилост братовчедка, и показва на света, че предпочита нея пред мен, ако наследницата трябва да е англичанка. Лейди Маргарет никога не е трябвало да се изправя пред обвинителите си като мен. Показанията на онези, които твърдяха, че е наела гадатели и некроманти да предскажат смъртта на Елизабет, до едно са пренебрегнати. Тя беше освободена от затвора без дори петънце върху репутацията си и ето че сега се появява в двора, приета благосклонно: синът ѝ, красивият Хенри Стюарт, завърнал се от Франция, следва навсякъде едрата ѝ фигура, както изящен платноход следва баржа. Маргарет Дъглас намеква на всички, че Хенри Стюарт би бил подходящ съпруг за кралицата на шотландците — същата идея, която оскърби кралицата по-рано! — но сега това може да бъде изречено, сега може да бъде обмисляно. Робърт Дъдли например би погледнал благосклонно на един такъв неравностоен брачен съюз, пък било то и само за да спаси себе си.
Лудост е да питаме какво мисли една луда жена. Безумие е да разпитваме една глупачка. Но наистина — какво си мисли кралицата, та би простила на един предател, би изложила на риск собствения си трон, би се отказала от любовника си и би посочила неприятелката си за наследница — само и само за да ми попречи да се възкача на трона след смъртта ѝ? Винаги съм я намирала за необяснимо отмъстителна: сега я намирам за напълно безумна. Защо би рискувала всичко, за да ми попречи да бъда почитана? Защо за нея е толкова важно да ме унижава и наказва?