— Не съм виждала брат си — казва Луси неспокойно. — Той е на служба при херцога на Норфолк.
— Тогава навярно е извън града заедно с двора — казвам безпомощно. — Навярно са в безопасност в Уиндзор с кралицата.
— Да сваля ли отново бельото на бебето? И да го изпера пак?
Новороденото ми дете е лежало в бельо от заразената с чума къща през половината ден.
— Да, изпери го — казвам несигурно — и, Луси, запали билки на прага и на прозорците.
Елизабет, безсърдечната кралица, не излага на опасност собственото си здраве, макар че оставя мен и малките ми момчета в сърцето на заразения с чума град. Затваря се в замъка Уиндзор и на никого не е позволено да отива от Лондон в двора ѝ. Дори е поръчала да построят бесилка в покрайнините на града, за да бесят всеки, който дръзне да се приближи. Една порта и огромният ѝ вратар не са достатъчни за Елизабет — тя трябва да бъде охранявана от палач, — но оставя мен и бебетата ми тук, в най-гъмжащото от зарази място в Англия.
Най-лошото е, че никой не знае защо един човек прихваща болестта, а друг бива пощаден. В добра година всички на една цяла улица може да останат здрави, а един човек, може би в къща точно в средата, да умре. Но в лоша година цялата улица помръква и само в една малка къща, заобиколена от смъртта, палят свещ и използват всички предпазни средства, до които успяват да се доберат. Докато августовската жега продължава упорито, става ясно, че това е лоша година, една от най-лошите. Енориите трябва всяка нощ да изпращат талиги, които да извозват и погребват мъртвите, и се говори, че навярно по хиляда души умират всяка седмица.
Всеки ден изпитвам все по-голям ужас за себе си, за момчетата си и за Нед в Тауър.
— Стойте далече от момчетата — казвам неспокойно на госпожа Ротър и Луси, на всеки, който влиза в Тауър от заразения град. — Аз ще се грижа за тях днес. Изхвърли всичкото бельо, донесено от перачките от Темза. И почисти стаята, премети подовете и ги поръси с благоуханни билки.
Луси ме гледа с навъсено негодувание. Скръбта ѝ по майка ѝ я е озлобила.
— Синът ви Томас спеше с дойката си — казва тя. — Пелената, която носи, беше поръбена от мъртвата ми майка. Ако мислите, че чумата се прихваща от допир, момчето може вече да е болно.
Простенвам леко от страх. Помислям си, че ако изгубя когото и да е от двамата си сина, ще умра от мъка. Казвам си, че точно на това се надява Елизабет. Моли се да умра, и синовете ми да умрат, без никой да може да ѝ припише вината. Ще бъда като Ейми Дъдли, нейна жертва, която всички са забравили.
Провесвам от прозореца син шал, за да може Нед да види, че сме добре, и стоя до прозореца, докато виждам ответното синьо пърхане на стената му. Знам, че сигурно крачи ожесточено напред-назад на своя етаж, пише на всичките ни приятели в двора. Една година с тежка чумна епидемия превръща затворничеството в Тауър в смъртна присъда. Тук, в самото сърце на града, обкръжени от воняща канавка, всяко парче плат от дрехите ни и всичко, което ядем, идва от заразения град и е минало през ръцете на половин дузина души, преди да стигне до нас.
Лично пиша на Уилям Сесил и го моля да изпрати Нед и мен и бебетата ни извън Тауър в провинцията. Никога, през целия си живот, не съм прекарвала доброволно лятото в Лондон. Смея да предположа, че и той не е. Никой, който има къща в провинцията или дори малка селска вила, не остава в града през чумните месеци.
Цял ден чакам отговор, но отговор не идва. Казвам си, че Сесил сигурно вече е напуснал града, отишъл е в прекрасната си нова къща в Бърли, или навярно е на сигурно място в замъка Уиндзор с веселящите се придворни и се крие зад стражите при входовете на града, където бесилката очаква всеки, потърсил убежище при малцината облагодетелствани. Как ще преживея това лято, ако всички заминат и забравят за мен? Колко ли ще е щастлива Елизабет да се върне в Лондон през есента и да открие, че съм мъртва и погребана в общ гроб за жертви на чумата, с повитите трупчета на бебетата ми, хвърлени вътре заедно с мен.
Не знам дали да затворя прозорците, за да възпра опасните миазми, които лъхат откъм реката, или да ги разтворя широко в опит да поддържам прохлада в задушната стая. Вечер, когато малките заспят, увивам главата и раменете си с шал и се разхождам в градината на коменданта. Новоназначеният мъж, сър Ричард Блаунт, който замени горкия сър Едуард, ме наблюдава от прозореца си. На портата стои пазач. Чувствам се ужасно уморена и се питам дали това не е признак на чума. Ако бубоните набъбнат както изтощението и лошото предчувствие, тогава може и да не дочакам зората.
Готвя се да се обърна и да вляза обратно в къщата, когато чувам някакво дрънчене. Не е камбаната, която бие тревога, а по-плътен тон, с прекъсвания, който звучи някак сприхаво. Чувам скърцане от колела на каруца, когато звукът се приближава, сякаш талига, дрънчаща пътьом с камбанка, е влязла през входа и се насочва покрай дома на пазача и къщурките на слугите. Камбаната отеква отново и отново, а после чувам вика, който се разнася след всеки звън: