Усмихвам се и махам на слугите от Тауър, а после виждам, че отвъд моста и най-далечния шлюз се трупат гражданите на Лондон, научили някак, че сме свободни, а пазачите изтласкват хората назад от пътя: те ликуват и дори размахват рози в поздрав за мен.
Минавам през всички тях, сякаш начело на кралско шествие. Все още се боя от чумата, затова не спирам, за да приемам цветя, а освен това пазачите ми, със сурови лица, си проправят път през тълпата, която се разделя пред тях. Но продавачките на риба и уличните търговки, младите прислужнички, стариците и кръчмарките, всички облечени в грубите си работни престилки, изблъскват пазачите и хвърлят рози и листа пред мен, така че конят ми върви по пътека от цветя и разбирам, че жените от Лондон са на моя страна.
Проправяме си с криволичене път покрай Тауър Хил и издигащия се там ешафод, на който баща ми се прости с живота, и аз свеждам глава в почит към паметта му, припомняйки си безнадеждната му борба срещу кралица Мери. Мисля си колко ли щеше да се радва да види поне едната си дъщеря да излиза от Тауър свободна, с бебето си, сподиряна от благородния си съпруг и наследника си. За мен е горчиво да си спомням за него и за това, че тласна Джейн към смъртта, затова обръщам глава към кърмачката, която язди зад стража с Томас, привързан към гърдите ѝ, и ѝ правя знак да се изравни с мен, за да мога да видя момчето си, и се изпълвам с надежда за бъдещето.
Именно тогава забелязвам, че яздим на север, вместо на запад, и казвам на офицера, който язди пред мен:
— Това не е пътят за Хануърт.
— Не, милейди — казва той вежливо, като дръпва поводите да удържи коня си. — Толкова съжалявам. Нямах представа, че не са ви казали. Имам заповеди да ви отведа в Пирго.
— При чичо ми?
— Да, лейди Хартфорд.
Толкова съм доволна да чуя това. Ще се чувствам далеч по-удобно при чичо си в прекрасната му нова къща, отколкото в дома на Нед в Хануърт. Майката на Нед може да е писала на Сесил за сина си, може би дори е убедила кралицата да ни освободи, но не получих благопожелания от нея, дори след като я дарих с двама внуци. Много повече бих предпочела да отседнем при чичо ми в семейния му дом, отколкото при нея, стига той да ми е простил за измамата, с която трябваше да си послужа спрямо него.
— Той покани ли ме? — питам. — Изпрати ли съобщение за мен?
Младият мъж свежда глава.
— Не зная, ваша светлост. Заповедите ми бяха да отведа всички ви в Пирго, и да се погрижа да стигнете благополучно там. Не знам нищо повече.
— И Нед знае, че трябва да ни последва? Той мислеше, че отиваме в Хануърт.
— Той знае къде отивате, милейди.
Яздим в продължение на около два часа, през села, където вратите са решително затворени, покрай ханове със залостени кепенци. Никой не иска да има нищо общо с пътниците от Лондон. Всички по този път бягат от заразата, а когато подминаваме хора, които вървят пеш, те се отдръпват назад и се притискат към живия плет, та дори конете ни да не ги допрат лекичко. Страхуват се от нас толкова, колкото и ние от тях. Взирам се в тях, опитвайки се да забележа по тях някакви признаци на чума, а дойката притиска Теди плътно до себе си и издърпва шала си върху лицето му.
Когато слънцето се издига над главите ни и започва да прежуря, става твърде горещо, за да продължаваме да яздим. Командирът на стражата предлага да спрем и да си починем в сенките на гъстата гора. Дойката взема Томас и го нахранва, а ние, останалите, обядваме с хляб, студено месо и разреден ейл. Донесли сме всичко от готварниците на Тауър: трябва да се моля храната да не е заразена.
— Имам нужда да си почина — казвам. Мисля си, че ако Нед е тръгнал малко след нас, сега ще ни настигне и ще мога да подремна с него в сянката на дърветата, и за пръв път в живота си ще можем да бъдем заедно без измама. Ще спя в обятията му и когато се събудя, ще видя усмивката му.
— Погрижете се някой да следи за съпруга ми, негова светлост, по пътя — предупреждавам командира на нашата стража.
— Поставил съм постове — казва той. — А той ще види щандарта ви от пътя.